Николай Теллалов - Ангели пазители

Разединеният псиборг бе превъзмогнал замайването от подготвителната атака и носителите му се сближаваха. Всеки от тях беше възприел удара като незрима стена от уплътнен въздух, която ги бе задържала за миг. Всеки от тях продължаваше да осъзнава себе си като самостоятелна личност, наложила отпечатъка си върху съединяващите се половинки на цялото. Сякаш в умовете им се наслагваха, без да си пречат, два кадъра: Аз като Тя, Аз като Той и Аз като Ние.

Тъгувах без теб

И аз бях нещастна

Неотложна тактическа задача — елиминиране на противникова бойна единица. Реализацията е под съмнение. Втора стъпка — активиране на Защитната мрежа за отразяване на глобална псиагресия. Реализацията — невъзможна…

О, не!…

Бяхме толкова близко!…

Разрушителят успя да произведе един изстрел, след което оръжието му засече. Светкавичен анализ — отстранима механична повреда вследствие на външна псикинетична намеса, също както блокирането на мотоциклета преди секунди. Извод — нов противник, активирал полевата си програма току-що и заради това останал извън обсега за детектиране. Улучен от балистичното оръжие. Пристъпва към регенерация на носителя си. Извод — връщане на приоритета към предишния обект…

Писателят потръпна, когато пресрещна куршума с тялото си. Тромаво и непохватно се отмести, след което коленете му омекнаха и той седна на паважа. Успя само да извие врат и да изхърка през рамо към мъжа и жената, които стояха със сплетени пръсти, буза до буза, и го гледаха:

— Ваш ред е…

Ликвидирайте Разрушителя! — допълни съобщението с универсален код за общуване.

След това изключи сетивата на тялото си и се съсредоточи върху раната си. Трябваше да побърза да я отстрани или, ако преценеше, че структурните поражения са твърде неовладяеми, да зареже носителя и сам да атакува псиборга на Разрушителите.

Нямаше идея как да се добере до бомбата в космоса.

Искаше да паркира така, че да вижда колата, докато чакат посрещача си — не изпитваше доверие към провинциалните градчета, където всички се знаят и затова гледат да крадат от случайни преминаващи. А и около гарите традиционно се навърта криминална публика, така че… какво като има полиция? Те често са комбина с джамбазите! Ще й разбият колата за единия касетофон, ха плащай ремонти и нови стъкла после!

Остави колата на удобно място, огледа се наежено наоколо и тъкмо понечи да поеме към приятелката си, когато сякаш ням, беззвучен писък на уплаха я накара да замръзне. Не, ушите й нищо не доловиха, просто я сполетя необяснимо усещане за нещо… нещо…

Кофти нещо. Потискащо. Тревожно. И се случваше сега.

Трепна от рязък звук и обърна лице към източника му. Светът около нея изглеждаше странно плосък като на телевизионен екран.

Видя падналия старец, видя съквартирантката си редом със странно познат мъж — а пред тях бе застинал мотоциклетист, май че униформен…

Който изведнъж заподскача на място като марионетка и се свлече като дрипа на тротоара.

Съквартирантката на кукломайсторката затисна с длан уста, за да не закрещи.

Поне това бе първата й, заучена и репетирана реакция.

Вцепенена, тя наблюдаваше какво става, макар наглед да не ставаше нищо, ако изключим разбит мотоциклет, проснат полицай… Хората наоколо бързо се отдалечаваха, извръщайки очи от мястото на разигралата се по странен начин една странно повърхностна драма — все едно отделни кадри на пострадал филм, лентата е слепена добре, но мъчително ти липсват отделни сцени, за които дори не си сигурен, че съществуват… Като да гледаш авангардна театрална постановка…

По силата на логиката би трябвало да се събере тълпа или напротив — хората да хукнат, да се пръснат напосоки, спасявайки се от проехтелите изстрела, два, може би три гърмежа. Би трябвало да дойдат други ченгета. БИ ТРЯБВАЛО нещо да стане, нещо друго, не това, което ставаше — бързащи да се отдалечат минувачи, сякаш пред автогарата времето се е влошило внезапно.

И само двама души правеха нещо смислено.

Художничката и придобилият плът мъж от рисувания от нея портрет помагаха на стареца да се изправи, а после също бързешком го поведоха по една тясна странична уличка.

Пред безлюдната, опустяла автогара остана само съквартирантката на кукломайсторката от големия далечен град. Стоеше всъщност на повече от стотина крачки и внимателно се взираше в трупа на униформения мъж, който се бе опитал да убие приятелката й.