Николай Теллалов - Ангели пазители

Това беше петата Мрежа, простряла се над света. Предишните четири се разпадаха заради масови измирания вследствие на войни и епидемии. Всяка следваща бе по-съвършена и способна да закърпва разкъсванията. Освободените поради смърт на индивида възли намираха нови, подходящо ярки души, без да се нуждаят от надзор. Мрежата се настройваше самостоятелно — беше сплетена именно за да се самовъзстановява и да се намира в състояние на постоянна готовност за бой. Намесата на псиборга се състоеше единствено в задължението да подаде сигнал за тревога, така че Планетният щит да престане да пази само себе си и да се разпростре над целия свят. Тревогата трябваше да се вдигне в точния момент, нито по-рано, нито по-късно. През останалото време за Него-Нея бе тактически изгодно да се спотайва. Тази организация лишаваше агресора от възможността да намери командния център и да заличи Мрежата, преди да е нанесъл масов удар — опитите му да я отстрани възел по възел биха били равносилни на масивна атака, а точно такава тя би отблъснала.

Псиенергийните напрежения при очаквана атака достигаха високи стойности. Псиборгът знаеше, че някои от възлите ще се изключат. Хора и животни щяха да полудяват и умират, без да научат, че са били неволно призовани под знамената на своя свят войници. Немалко от участниците в тази битка щяха да се почувстват зле и да легнат болни. За емоционалната компонента на псиборга това беше тежка цена. Под влияние на интуитивната си половинка аналитичният фрагмент също изпитваше скръб. Затова бяха направили тази Мрежа по-гъста — за да се разпределят натоварванията така, че да има по-малко жертви. Първоначално това изискване бе просто инженерна мярка за по-голяма сигурност на Щита, така че да продължи да реагира и при серийна псибомбардировка.

Но вече от столетия насам мотивацията на псиборга да укрепва Мрежата имаше много малко общи неща със сухите разчети за надеждност.

Той и особено Тя държаха да опазят повече животи. Бяха просто едни от тях. Едно племе.

Мъжът и жената гледаха нагоре — стереотип на съзнанието. Орбиталният псидеструктор беше далеч от зенита на тази област от земната повърхност. Но псиборгът бе приел да изпълнява човешките ритуали — идваше му естествено и Той-Тя дори не го забелязваше. Чакаше сигнала за детонация.

Псибомбите не експлодираха като разпадащи се атомни ядра или химически взрив. Първата вълна лъчение можеше да бъде пренебрегната — тя щеше да подейства върху биосферата като пречистващ дъжд. Псиборгът дебнеше за фронта на урагана, който нямаше да бъде отчетен от никой човешки прибор. Само моментно притъмняване в очите щеше да отбележи върховата точка в развитието на хората. Без Щита този биологически вид щеше да поеме стръмно надолу и с времето да се превърне в геоложки вкаменелости.

Ала Щитът трябва да издържи. Надали това псиоръжие коренно ще се различава от предишните, помисли мъжът към жената.

Тя побърза да се съгласи. Въпреки това в човешкото й съзнание тревогата клокочеше като мътна вода.

Внезапно Той забеляза нов възел, изникнал ненадейно и прекалено нетипично оформил се в тъканта на отбранителната дантела.

Писателят? — запита едната половина на псиборга.

Вероятно е той… не знам, но няма кой друг да е, нали? — отговори другата.

Започва ли се вече?

Мъжът пое въздух, за да отвърне на глас, ала в същия момент предупредителният слой на Мрежата регистрира нарастващо по интензитет псилъчение.

Детонаторът беше задействал деструктора. Той и Тя успяха само трескаво да сплетат пръсти и да стиснат до болка дланите си.

Ако Щитът се пропукаше, Те щяха да последват останалите хора в небитието. Отдавна бяха решили да останат с племето, а не да търсят нова земна раса. Може би защото никоя друга нямаше да има фантазии за ангели пазители.

Върховата вълна на деструктора премина през планетата. Убийственото й въздействие разтърси стотици хиляди умове, имаше паднали по улици и в ресторанти, на работни места и застигнати от удара в съня си. Отделни възли загинаха — без видими причини, без болка, без обяснение.

Остатъкът от враждебната енергия обтече живите сияния, които бяха негова основна мишена, без да успее да им навреди.

Никой не заподозря нищо. Дори кошмарите на спящите не станаха по-страшни от преминалата, предназначена за опустошителна буря.

Затова пък неволните воини, издържали на плещите си продънилото се небе, получиха своите призрачни медали — няколко секунди светлина в сърцата, която им даде да вкусят от едно неземно, но научено на Земята щастие.