Николай Теллалов - Гривната

За мое учудване, когато нарочно непохватно изкретах във вътрешното дворче на затвора (опитвах се да скрия възможностите на екзоскелета, който, макар и с дезактивирани две трети от функциите, можеше да ме отърве от доста неприятности — на първо място с бягство), свирепите физиономии на фактическите смъртници изведнъж придобиха омърлушени изрази. Те забиха очи в ситния чакъл и унило прегърбени завлачиха крака по кръговата пътечка за разходка.

Искаше ми се тази внезапна промяна да се дължи на някаква дистанционна намеса на охраната. Но не — надзирателите очевидно бяха смаяни, те се подготвяха за избухване на същински безредици при моето излизане, бяха въоръжени не само със стандартни безболезнени зашеметители, но стискаха и невронни камшици, а по стената-периметър на двора стърчаха жандармеристи със смъртоносни иглени пушки. Дежурният надзирател не отделяше палец от бутона на долорогенераторите. И за всеобща изненада, не последва нищо — нито опит да посегнат, нито хвърляне на шепа чакъл, нито дори някоя мръсна псувня по мой адрес — нищо.

Охраната, задължена да бъде параноична, се изнерви. Пот се стичаше по лицата на пазачите, те чакаха внезапен и коварен ход от страна на бандитите… които механично тътреха нозе по чакъла, сякаш без да забелязват никого и нищо наоколо.

Но не само проличалото изумление на надзирателите ме насочи към окончателното съзнателно проглеждане. Гривната на ръката ми завибрира в момента, когато прекрачих прага на вратата и застанах под открито (но замрежено с предпазни решетки) небе. Убийците ме забелязаха… и изведнъж посивяха, омекнаха, агресията и омразата излетяха от тях, както кислород от отворена насред марсианската пустош бутилка. Съвсем явно, абсолютно отчетливо усещах как гривната тънко-тънко тресе китката ми.

И ако все още хранех някакви съмнения, в края на разходката получих последното доказателство… от което се боях да направя самонатрапващите се изводи. Боях се, но ги направих.

Изтормозената от подозрения охрана допусна грешка чак накрая. Насметоха ни не в колона по един с четири крачки интервал, за да влезем обратно в сградата, а на тълпа като опашка пред обществена столова. И тогава един от бандитите ми посегна. Стискаше остро парче пластмаса, с което навярно щеше да пререже сънната ми артерия, но го стори някак мудно, без особено желание. Въпреки забавената му реакция, аз едва отклоних удара, подлагайки лакътната шина на екзоскелета като щит. Очевидно у този тип ненавистта и волята за нападение не се източваше толкова лесно, колкото при другарите му…

Всъщност не успях напълно да се защитя. Просто не ми достигна време да довърша движението — обикновен блок от марсианската система за физически упражнения. Мисля, че само аз видях какво стана.

Когато вдигнах ръка, гривната се оказа почти пред очите ми. За едно мигване тя се разпадна на съставляващите я звена, рояче сребърни оси, все едно не бе отлята като цяло. От патинирало-сребрист, блясъкът им стана хромово-синкав. Металните насекоми се стрелнаха към застрашаващия ме бандит. Още един миг — и те се завърнаха, кацнаха на ръката ми, сляха се в обръч и гривната възвърна предишния си вид.

А нападателят падаше като отблъснат от огромен юмрук и бяло-мраморното му, вече мъртво лице едва не ме накара да повърна, да припадна, да изпадна в истерия… Но вместо всички тези набъбващи в тялото ми реакции, мускулите се подчиниха — и увлякоха екзоскелета — с мощен импулс, чийто източник можех да посоча под клетва не само пред Върховната комисия на Честта, но и пред лика на Всемогъщия Бог, стига той да съществуваше.

Гривната.

Аз светкавично се свих на топка и се притиснах към чакъла.

Половин секунда след това жандармеристите по периметъра откриха огън, паникьосани от внезапното рязко движение на току-що убития от гривната ми бандит.

Иглените куршуми го направиха на пихтия още във въздуха. И други двама-трима смъртника се проснаха простреляни, останалите се загърчиха от болката, генерирана от нашийниците им. Оглушах от вопли и крясъци, но не ослепях, разбира се, затова видях как в тялото ми се впиват десетина малки игли.

Нещо странно ставаше с възприемането ми на събитията. Осъзнавах ги като мълниеносно протекли, времето течеше според неизменната си при обикновени условия скорост — една секунда в секунда, един час в час… но заедно с това аз виждах движещите се със свръхзвукова бързина иглени куршуми.