Николай Теллалов: Да пробудиш драконче…

— Ми да! — раздразнено отвърна момичето. — Женски змей, кой знае защо викате ни още дракон, хала, ламя. Ей, че ти си доста… как беше… неориентиран елемент!

Младият мъж изпадна в затруднение. Ако по някакъв начин съзнанието му приемаше за допустимо съществуването на дракони и змейочовешки мелези, то логиката не връзваше в едно понятията за крилато огнедишащо създание и столичен жаргон.

— Ти така говориш — обвини го девойката-змеица. — Взех този скапан речник от собствената ти глава, за да ме разбираш. Уж не бях толкова дълго омагьосана, ето — и Царят си царува, ала пък адски много неща са променени! И езикът също. Ти да не би да си някакъв преселник от Ромейската земя? Избягал роб? Монах ли си, че носиш брада и дълга коса? Хм, какъвто и да си, не смей да мислиш, че след като си ме целувал, ще се омъжа за теб ей тъй лесно — имам царска кръв!

Радослав успя да се вклини в паузата:

— Ти четеш мислите ми!

— Ако си дадеш труда да се поуспокоиш — сухо забеляза тя, — ще смогна да не обръщам внимание какво става в мозъка ти. Та ти направо крещиш наум! Карай по-кротко, по-дисциплинирано.

Младежът мълчеше, опитвайки се да разсъждава шепнешком.

— Добре де, извинявай — рече отново момичето и засрамено раздвижи крилете си, които мигом приковаха с еднометрови пирони вниманието на Радослав. — Доста ми е трудно, ала с всички сили ще опитам да не подслушвам чужди мисли. Все пак трябва да ме разбереш — нуждаех се да науча езика ти… Прилича ми на българо-славянски диалект.

— Т… това е български — машинално натърти младият мъж.

— Ето, видя ли? Променил се е само за двайсет-трийсет години… Значи не ми се сърдиш, знаеш ли, просто от време на време един възусет ме наляга и тогаз да не чета мисли ми е все едно да не чувам що си крещят двамина стражници от съседни крепостни кули. Та, бъди и ти така добър да мислиш по-навътре и да не са неща, от които да се срамуваш… А между другото, много се радвам, че Царят на Българите е в добро здраве и се връща от похода си в Мадрид. Много ли пленници взехте? Къде е това Мадрид, за маджарите ли става дума?

— Пощади ме — изпъшка Радослав и драматично вдигна ръце. — Покривът ще се продъни под тази камара въпроси.

Изненадата пролича в извивката на неусетно станалото съвсем човешко тяло (е, почти де). Очите блеснаха в рубинено, в зелено… а после девойката се разсмя и плесна хем с ръце, хем с крила. Полъх се плъзна по лицето на Радослав. Косата му почти настръхна.

— Хумор — каза дъщерята на царкинята и змея. — Шеги. Змейовете не ни бива много-много да се шегуваме. Ако не бях мелез, трудно щях да те разбера.

Радослав неуверено се поухили.

— Кажи ми — продължаваше момичето, — защо в този край няма самодиви?! Цял ден търсих, ала даже калпаво горско таласъмче не съзрях. Изобщо, какво става тук? Коя година е сега?

Гледаше го с широко отворени очи в очакване на отговор.

Младият мъж стана сериозен. С усилие се съсредоточи.

— Запозната ли си с християнското летоброене? — предпазливо попита той.

Тя подскочи гневно.

— Ами естествено! Даже селянките са наясно, а аз съм…

— Добре, добре… — Радослав затършува за цигари, после за кибрит.

— Дай на мен — нетърпеливо каза люспестото момиче. Взе цигарата от устата му и духна крайчето й. То припламна в тъмното. За миг Радослав зърна лицето на девойката.

Никога преди не бе използвал определението „чудна хубавица“.

Мислите му се разбягаха като бълхи от сапун. Той с мъка се върна на темата, която също бе не по-малко смущаваща от припомнената красота на момичето от клисурата… както и способността на непознатата да пали огън с едно издишване.

— За какъв цар ми спомена преди малко? — изпълнен с подозрителни предчувствия я запита той.

— Божичко! За Цар Симеон Велики! Що за въпрос! Нали пяхте за него, после си казвахте, че скоро щял да се завръща с Царицата… Между другото, не пееш много зле. И свириш… хм, прилично. Бива за слушане… Наблюдавах ви — извинително добави тя, незнайно как уловила в тъмнината втренчения му поглед.

— Така… Цар Симеон Велики се е възкачил на престола през… ъъъ… през…

— Лето Господне осемстотин деветдесет и трето — подсказа девойката милостиво.

— Да… — Радослав въздъхна и си дръпна от цигарата. — Ти откога си… беше, хм… в онази скала?

— Беше Тох Елем, шест хиляди четиристотин и девета световна година… Значи, от септември деветстотин и първа след Христа.

Младият мъж отново дълбоко пое глътка тютюнев дим, закашля се и хвърли недоизпушения „Мелник“ в урвата, където сега можеше да се търкаля разбитото му тяло. Момичето хрисимо чакаше.