Николай Теллалов: Да пробудиш драконче…

— Е? — пак долетя призрачното гласче. Съмнения нямаше — говореше барелефът, при това с нотки на досада.

— Какво „е“? — изпуфтя Радослав.

— Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? — нетърпеливо попита змията.

Младежът неволно докосна цицината си и реши, че наистина е добре да се катери обратно. Този удар баш по кратуната… Не бе чувал така да се предизвикват халюцинации, но…

Остра карфичена болка го накара да се плесне здраво по врата и с погнуса да избърше грозното кърваво петно от дланта си в крачола. Въздъхна при мисълта, че дънките прекалено бързо започват да се нуждаят от пране.

Още един миниатюрен „Сикорски“ го атакува.

„Тези комари ще ме оглозгат!“ — паникьоса се Радослав и посегна да дръпне въжето.

— Хей, чакай! Не си тръгвай! Ще изгоня комарите, само не си отивай!

Пищенето на ситните вампири рязко секна. Сякаш току-що здраво бе дънил касетофон — Balls to the Wall на „Аксепт“, например — и сетне някой е щракнал копчето.

Тишината му се стори необикновена.

Радослав замислено отвърна на настойчивия скален поглед. Красивите очи незнайно как придобиха умоляващ израз, но гласът прозвуча припряно-равнодушно:

— Няма ли да ме целунеш?

Младежът се облещи към канарата.

— Ще ти се отплатя — опита се да скрие отчаянието на притежателя си гласчето.

Неканено „как“ се оформи в изуменото съзнание на Радослав.

— От това, че имам люспи, не си прави извода, че съм риба — назидателно каза каменната змия. — Пък и къде си чул за златни рибки! Такива не съществуват. Ала хрумването ти за трите желания ми се струва добро като награда… Стига да са изпълними, само ме измъкни от това кофти място, моля те!

— Но как? — изграчи Радослав.

— Уф… Ми целуни ме!… Уж не си тъп, пък… И го стори с чувство, инак няма да развалиш магията, пък догодина това хараво 1 1 Харо, харав — стар. паве сто на сто ще се откърти и срути. Тогава съм свършила навеки. Е?

Съвършенството на изрязаните очи изведнъж го облъхна с внезапна светла жар. Стори му се, че го издува някакво предусещане за нещо невъобразимо дивно, все едно бе хлапе, току-що гледало най-вълшебната приказка от детско киноутро, толкова хубава, че да ти се доплаче от раздялата в края на филма. Все едно току-що бе сънувал Щастието… и почти го помнеше, още пазеше в сърцето си вълшебното му докосване… докато подробностите вече се изтриваха от невярната памет.

Радослав затвори зиналата си уста. Измига. Почеса цицината. И се реши.

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Прекрасните очи на змията сякаш се бяха впечатали в съзнанието му, където витаеше объркано недоумение — „Чакай бе, какво правя?“ — от което ехото на радостната светлина взе тихо да гасне под дъжда съмнения. Радослав отстъпи от кафявата скала и се почувства страшно глупаво.

Нищо не се беше случило.

Той мигна.

Фигурата сякаш се раздвижи.

Радослав до болка разтърка очи. Барелефът наистина се преобразяваше. Сякаш течеше, линиите му трептяха, замъгляваха се. За един кратък миг се олюля всичко наоколо, поточето прекъсна простичката си песен… Младежът мигна още веднъж… и в канарата имаше само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в старинна, направо древна рокля, по която като жива кожа блестяха змийски люспи.

Радослав силно стисна клепачи. Отвори ги… Видението не изчезна, само дето младежът започна да вижда още по-размазано. Само едно забеляза — очите на девойката бяха почти неестествено грамадни и далеч по-пленителни от скалния си вариант.

— Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът й вече нямаше смущаващата отвъдна тоналност. — Ей, адски ти благодаря, юнако! А сега, прощавай, ще се видим по-късно!

И тя радостно се втурна надолу по поточето, скачайки от камък на камък с лекота и грация на балерина, преди младежът да е обелил и думичка. Дългата й до кръста катраненочерна коса се подмяташе весело като конска опашка. Цветът на роклята по гърба й напомняше черно-сивата пъстрота на пепелянка. Хлад полази по гръбнака на Радослав. Той конвулсивно задърпа въжето.

— Да те теглиме ли?

От третия път успя да викне „да“.

Прохладата горе под буковите листаци му се стори топла.

— Много се забави бе, братле.

— Треснах си тиквата — обясни смутено той. — И… поразгледах.

— И как е?

— П… поносимо. Като омагьосано.

Приятелите му се опитаха да надникнат долу.