Николай Теллалов - Короната на мравките

После преди вечерното къпане систематизирах тези данни и траках с абак като бакалин. Няма смисъл да привеждам други цифри, освен една, която ме стъписа. Броят на населението.

Империята ни имаше пет милиона поданици, една трета от които — първоподаници и доброволни пришълци. На всеки човек, старец и дете се падаха нужното количество храни, необходимият брой сечива и оръжия, достатъчно площ в мравуняците. Разполагахме с голям запас пурпурен плат, който вече си произвеждахме сами — от суровата вълна до боядисването.

Замая ми се главата. А населението растеше и нямаше никакви данни, че ще избухне глад, да не говорим за епидемия, защото хигиенните навици тук се спазваха като религиозен завет, а събирачите ми бяха открили и сребро, което заповядах да разпределят в питейните водоизточници и резервоари, тъй като помнех от училище, че през Средните векове хората, ползващи сребърни съдове, не са умирали от чума.

Същата нощ разказвах на Кралицата колко сме много и колко много ще станем само след няколко години. И за да не пропаднем, трябва да завладяваме нови и нови територии… и нима някой ден ще ни потрябва целият свят?! Как ще се справим тогава с тази огромна отговорност, скъпа?!

Стори ми се, че тя се усмихва в тъмното. После горещото й езиче ме парна по гърдите, аз зарових пръсти в косите, които тя всяка вечер разплиташе и те падаха под коленете й, а сутрин отново ги плетеше пред сребърното огледало, което бях наредил да й направят — и то бе едно от малкото неща, които имахме вповече в сравнение с народа си. И усетих с кожата си нейната кожа, извивките на снагата й, стегнатата й плът, топлото дихание, вкуса на потта и устните й… и си рекох със замаяна от щастие и копнеж глава — какво пък, цял свят… щом трябва!

И мисля, че същата нощ, а може би в някоя от следващите, се събудих, малко след като бяхме заспали с преплетени ръце и нозе, с изсъхващи и изстиващи по телата ни взаимни целувки… и след минута се стреснах, защото тя плачеше.

Никога преди не беше плакала. Нито от болка, нито от гняв или огорчение. Бях сигурен, щях да го усетя.

Галих я дълго и нежно, като малко дете, като първа обич, като за последно… тя хлипаше и се притискаше към мен и даже трепереше като от страх, защото студът не й правеше почти никакво впечатление.

Струва ми се, че тогава се любихме по-нежно, по-свенливо и мило откогато и да било… и както май не ни се случи никога повече.

Питах я, целувах сълзите й, исках да зная от какво й е толкова мъчно, но тя вероятно не можеше или се плашеше да ми обясни.

Заспахме отново призори.

Повече не се повтори. Друг път тя не заплака.

В нощта, когато вкусих сълзите на моята Кралица, тя зачена пак. Ала роди чак след три седмици. Никога не беше носила толкова дълго плод в утробата си.

През това време направихме една продължителна обиколка по главните градове на нашата държава. За по-бързо придвижване ни носеха на бегом в паланкин. А и този път тя се пазеше много. Не знам защо го възприех като признак на зрялост, дори остаряване и се натъжих, а нямах основание — този път тялото й не се промени, не й се лепна и грам излишно тегло, само бузите леко се заоблиха, престанаха да са толкова хлътнали, гърдите й се наляха, но запазиха хубавата си форма, която винаги като по чудо се възстановяваше до ден-два след раждане. И някак не ми хрумна, че вероятно децата бяха за първи път необичайно важни за нея.

А държавата ни живееше и укрепваше. Водеха ни понякога пленени чужди царе и царици. За щастие отдавна не се налагаше да ги обезглавявам със собствената си ръка, но оставаше неприятното задължение да присъствам на екзекуцията, която ставаше в Кралската зала и се изпълняваше от най-доверения и опитен наш гвардеец. Половината от населението имаше собствени спални за нежелаещите да делят постелята си с други. Децата растяха. По-старите поколения работници и войници — обикновено онези, които бяха по-посредствени, странно наблюдение, но факт — остаряваха и аз гледах да им измисля начин да се порадват на бързотечните си старини и да напуснат света без мъки…

Не ни заплашваха никакви бедствия — нито природни, нито вътрешни. Нима бе възможен бунт или безредици, докато сме живи с Кралицата?! Нима имахме достойни противници отвъд границите си?!

И както бях зает с тези и други грижи, едва не пропуснах раждането на тези, както се оказа, последни наши преки деца. Иначе Майките продължаваха да дават живот, носейки в себе си семето ми и го предаваха на някои свои дъщери, мои внучки и пак дъщери едновременно…