Едуард Марстън - Главата на кралицата

Леглото беше празно. Прозорецът зееше.

Дворецът Ричмънд беше великолепна готическа сграда, разположена точно между Ричмънд грийн и Темза. Силуетът на замъка с многобройните кулички и златния ветропоказател му придаваше романтичен вид. Около двореца се простираха паркове и градини със стотици овощни дървета. Палатът, заемащ повече от четиридесет хиляди квадратни метра площ, бе построен така, че включваше множество вътрешни дворове.

През първите години от царуването си Елизабет рядко идваше в Ричмънд, двореца, където се бе родил нейният баща. Постепенно обаче тя оцени невероятното очарование на този дом, който наричаше „топлия ми зимен сандък“. И когато пристигнеше тук с целия си двор, Ричмънд се изпълваше със светлина, багри и смехове.

Кралицата с радост очакваше коледните празненства.

Лорънс Файърторн обаче не споделяше тези радостни предчувствия. Ето, изпълнителят на главната женска роля бе изчезнал в деня преди самото представление! Той крачеше и се мяташе в напразни усилия да оправи нещата. Мартин Йоу трябваше да поеме ролята на дукесата и Хю Уеджис се зае да преправя костюма — трябваше да се поразшири тук-там. Върху отдавна мечтаното излизане пред двора легна тъмна сянка. Не остана и помен от първоначалната безгрижна приповдигнатост.

На двадесет и шести декември следобед трупата се събра за последна репетиция в Ричмънд. Изчезването на Ричард и последвалите промени създадоха голяма бъркотия. И само един-единствен човек от трупата се опита да види нещата през очите на Дик Хънидю.

— Жал ми е за него — каза Ръф тъжно.

— На мене също — добави Никълъс.

— Трябва да е бил страшно нещастен, за да предприеме такова нещо.

— И аз мисля, че беше нещастен.

— Но не съм предполагал, че ще се реши да избяга.

— Не съм сигурен, че е избягал, Сам.

— Какво искате да кажете?

— Ами вижте доказателствата — започна Никълъс. — Стаята е била празна. Добре. Изчезнал е с вещите си. И това добре. Отвън под отворения прозорец е имало стълба.

— Да, и какво друго обяснение може да има?

— По една стълба човек може да се изкачи, но може и да слезе…

— Е, и?

— Възможно е Дик наистина да е избягал — продължи Никълъс, — ала също така е възможно и някой да се е прекачил през прозореца и да го е измъкнал насила. Аз мисля, че е отвлечен.

— От кого?

— От съучастника на Червенобрадия. Онзи същият, който ни дебне упорито от месеци. Нали ви казах, че той ще удари, когато най-малко очакваме. Има ли по-добър начин да навреди на трупата от това да отвлече Дик в навечерието на премиерата?

Семюъл Ръф бе смаян, но не му остана време да размисля по случилото се. Лорънс Файърторн призова към внимание. Ето че отново бяха в криза. Отново бе дошло време той да докаже водаческите си качества и да окуражава малодушните.

— Господа — започна той, — не е необходимо да ви напомням колко важно е това представление за нашата трупа. Оказана ни бе честта да играем пред любимата ни кралица. Дава ни се възможност да окичим гърдите си със слава, която сетне ще разнесем из цялото кралство. Онова, което ще направим тук тази вечер ще изкове нашето бъдеще! Затова ние сме длъжни да не изпадаме в паника от един малък удар на съдбата. Изчезването на Ричард Хънидю е неприятно, но само толкоз! Една незначителна подробност. Ако се запретнем здраво днес следобед, ние отново ще възстановим всичко и ще придадем на нашата постановка блясъка, който заслужава… — Файърторн вдигна стиснатата си в юмрук ръка и обяви гордо: — Нека да покажем истинската си класа! Нека да докажем, че сме смели мъже, лоялни поданици на короната и най-добрите актьори в цял Лондон! Господа!…

Последва невъобразима бъркотия и всеки зае изходна позиция.

Пиесата се играеше в голямата зала, дълга някъде към сто стъпки и широка най-малко четиридесет. От красивия таван, целия в дърворезба, се спускаха канделабри. На тавана имаше отвор към покрива с навес над него. Между високите прозорци бяха окачени портрети на английските крале, завоювали чест и слава по бойните полета. Актьорите обаче не можеха да знаят, че тази зала е истинско чудо на архитектурата.

Ала и без да разбират това, те бяха толкова погълнати от репетицията, че им оставаше твърде малко време да гледат разкошната обстановка. Репетираха върху платформа, издигната в единия край на залата. Около тази сцена бяха наредени три реда кресла — като галерии, а кралският трон се намираше на малък подиум точно пред сцената.