Едуард Марстън - Главата на кралицата

— Какво искате да кажете?

— Нали го видяхте, Сам! Той е стигнал до критична точка и не би могъл да понесе и най-малкото допълнително натоварване. Ако още малко притиснем Ричард Хънидю, той ще рухне.

Тази година кралица Елизабет щеше да прекара Коледата в Ричмънд. Вече няколко месеца тя оплакваше загубата на своя стар приятел дук Лестър, който почина през септември. Беше се оттеглила от света, отказваше да се появява на обществени места. Вместо да вземе участие в ликуването от победата над Армадата, тя боледуваше по своя непрежалим Лестър.

Сега за Коледа кралицата най-после пристигна в разкошния дворец в Ричмънд. Всички се надяваха, че празниците ще внесат мъничко радост и в живота на Нейно величество — цялата есен бе прекарала в усамотение. Предвидена беше богата програма — музика, танци, театрални спектакли. „Преданият поданик“ бе първата пиеса, която щяха да играят пред кралицата. Премиерата бе насрочена за първия ден след Коледа. В годината на победата над Армадата тази тема шестваше триумфално навсякъде.

Репетицията се приближаваше към най-важния момент.

— Сега постави главата си в средата на дръвника, момче!

— Ами опитвам се, мастър Файърторн.

— Побързай, дяволе, или сам ще грабна брадвата.

Лорънс Файърторн режисираше собственото си обезглавяване.

Никълъс Брейсуел бе разработил този трик и сега стоеше наблизо, за да помогне при нужда. Едмънд Худ също нервничеше. Продължаваха да го измъчват съмнения.

„Преданият поданик“ започваше със сцена в съда. Благородният Лоренцо бива осъден на смърт. Хвърлен в затворническата килия, за да дочака тежката си участ, той се впуска в драматичен монолог. После идват тъмничарите, за да го подготвят за извеждането. Храбър до последния си миг, Лоренцо тръгва с тях.

Сега ешафодът бе поставен на самата сцена. Палачът стоеше, стиснал брадвата. Довеждаха осъдения — но това не трябваше да бъде Файърторн. Бяха подготвили ловка подмяна — Джон Талис, който бе значително по-нисък от главния изпълнител, бе облечен в неговия костюм, като главата му оставаше под линията на яката. Отгоре бяха сложила восъчна глава със същата перука и ето ти го Лоренцо, съвсем същия. На дръвника щеше да бъде отсечена восъчната глава.

— Само да не мръднеш, глупаво момче!

— Ще боли ли, мастър Файърторн? — изхленчи Талис.

— Ами ще зависи от това какво ще решим да ти отсечем.

— Моля ви, сър много внимавайте!

— Млъкни!

— Не се бой, Джон — побърза да се намеси Никълъс и се наведе, за да оправи позата на хлапака. — Нищичко няма да усетиш.

— Да, ама брадвата е истинска, мастър Брейсуел.

— Истинска брадва в сигурни ръце, имай ми вяра! — обеща Ръф, който играеше палача. — И косъм няма да падне от главата ти, мойто момче!

— Но аз пък ще ти извия врата, само ако си мръднал! — изръмжа заплашително Файърторн.

— Изобщо не е опасно — обади се отново Никълъс, искаше да успокои момчето. — Сам вече няколко дни се упражнява с брадвата. Избрахме го, защото на него може да се разчита. Ти само си стой и не мърдай, Джон. Няколко секунди и всичко ще свърши.

Никълъс се отдръпна и даде знак. Ръф вдигна брадвата високо във въздуха. Тя се вряза във восъчния врат и се заби дълбоко в дръвника. Изкуствената глава се изтърколи на сцената. Страхотно зрелище!

Джон Талис проплака изпод голямата си дреха:

— Жив ли съм още?

В Лондон коледният ден започва в тъмни зори. Всички камбани в града биеха, за да възвестят светлата радост. Много преди да се зазори Марджъри Файърторн беше вече на крак — имаше да се свършат толкова много неща!… Но все пак най-важното бе да присъства с цялото си домочадие на утринната служба.

В къщата в Шордич цареше весело оживление. Децата посрещаха празника с радостно вълнение, скоро към тях се присъединиха и Мартин Йоу, Джон Талис и Стийвън Джуд.

Марджъри се чудеше къде се бави Ричард. За него това беше първата Коледа с трупата и тя бе направила всичко празникът да му хареса. Отсъствието му започна да я безпокои и тя реши да отиде сама да го викне.

— Дик! Ставай, момчето ми! Коледа е.

След като бяха ремонтирали гредите на островърхия покрив, Ричард отново се бе нанесъл в стаята. Марджъри тичешком изкачи стъпалата. Обхваната от радостната възбуда на големия ден, тя продължи да говори, преди да е стигнала стаята му:

— Стига си се търкалял в леглото, Дик! Коледа е! Слез да си видиш подаръците!

Марджъри почука на вратата и влезе.

— Господи помилуй! — ахна тя.