Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

— Остави чиниите — каза Дери. — Ще изпуснете прилива.

— Вече го изпуснахме — каза Ейнджъл и въздъхна.

Хоук долови съжалението в гласа й.

— Ти наистина ли обичаш риболова? — попита я изненадан той.

— Не, всъщност съм луда по него.

— И при това е много добра — каза Дери. — По-добра от мен. Тя знае точно къде да отиде, колко дълбоко да пусне въдиците, каква стръв да използва, кои заливчета и носове…

— Достатъчно — прекъсна го сухо Ейнджъл. — Хоук очевидно не е рибар.

— Защо смяташ така? — попита я Хоук.

— Беше се хванал за телефона, когато трябваше да си на вода.

— Имах делови разговор.

— Както казах, не си рибар — каза Ейнджъл. — Ако си истински рибар, нищо, абсолютно нищо не може да ти попречи да тръгнеш за сьомга на разсъмване.

Дери се разсмя.

— Остави човека на мира — каза Дери. — Той никога не е ловил сьомга, така че не знае какво е изпуснал.

Ейнджъл погледна Хоук и той също я погледна с интерес. На слабата утринна светлина очите й изглеждаха тъмнозелени и контрастираха със светлорусата й коса.

— Някога ходил ли си за риба? — попита го Ейнджъл, докато се навеждаше да вдигне чинията му.

Хоук си спомни малкия язовир на фермата, в която беше израсъл. Всеки път, когато баща му бе успявал да се откъсне за няколко минути от задълженията, свързани с управлението на малката ферма, двамата бяха ходили до язовира. Хоук си спомняше, че веднъж дори бе чул баща си да се смее, когато беше измъкнал петкилограмов сом от мътната вода.

— Ходил съм няколко пъти — каза той с дрезгав глас.

Промяната в тона му стегна гърлото на Ейнджъл. Тя видя сенките на спомените да преминават по челото му и да смекчават за миг острите черти около устата му.

Ейнджъл усети как в очите й напират сълзи. Тя долови, че и спомените на Хоук бяха като самия него — едновременно сладки и горчиви, самотни, сложни и понякога дори жестоки. Искаше й се да пропъди горчивината, да засили сладостта, да обогати сложността с всички цветове на емоциите.

Жестокостта, която Хоук проявяваше от време на време, не плашеше Ейнджъл. Известно време след катастрофата тя се бе държала невероятно жестоко с хората около себе си. Най-накрая времето за жестокост бе отминало и я бе оставило пречистена.

Ейнджъл погледна тъмните очи, които бяха толкова близо до нейните. Пръстите й се свиха около вилицата, която все още излъчваше топлината на тялото на Хоук.

— Това лято ще хванеш сьомга — каза му тихо тя. — Обещавам.

Преди Хоук да успее да й отговори, Ейнджъл се изправи и му обърна гръб. Тя сложи приборите в миялната машина с бързи движения. Въпреки че бяха изпуснали прилива, на нея й се искаше по-скоро да излязат в океана.

— Готов ли си? — попита, без да вдига глава.

Хоук не бе спрял да я наблюдава, откакто с разтреперан от вълнение глас му бе обещала да улови сьомга. Той остави безмълвно чашата си на масата.

— Готов съм, откакто навърших осемнайсет — отвърна Хоук.

Когато Хоук чу собствените си думи, лицето му прие обичайния си загадъчен израз, прикриващ мислите и емоциите. Помогна безмълвно на Ейнджъл да занесе всичко до колата. Багажът не беше малко. Храна, риболовни принадлежности, якета, дори скицник, който тя беше добавила в последния момент.

Хоук огледа купчината багаж в БМВ-то си.

— В Аляска ли ще ходим? — попита сухо.

— Прекрасна идея — отвърна замечтано Ейнджъл. — Винаги съм искала да премина Вътрешния пролив.

Хоук я изгледа въпросително.

— Това обаче не е включено в списъка ни за това лято — каза Ейнджъл.

Тя започна да мести чантите в багажника, докато най-накрая успя да го затвори. Хоук понечи да й помогне, но се спря, когато вниманието му бе привлечено от силния крясък на орел.

Той вдигна поглед към небето и започна да търси птицата. Една черна сянка се спусна надолу с разперени криле и извадени нокти. Жертвата беше скрита във високата трева и Хоук не можеше да я види, но хищната птица нямаше такъв проблем. Орелът заби нокти в плячката си и я закри с полуразтворени криле.

Тогава с острото си зрение птицата забеляза двамата души, които стояха и наблюдаваха сцената. Орелът нададе висок, пронизителен крясък и се издигна с жертвата си към върховете на дърветата.

Утринните слънчеви лъчи бяха започнали да оцветяват небето, в изящни, прозрачни цветове. От другата страна на пролива се издигаха назъбените върхове на планини — черни и същевременно лъчезарни. Над тях се бяха събрали няколко облака.