Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

И се озова точно пред дулото на двадесет и два калибровия пистолет на Кайл.

— Ако ме застреляш — изръмжа грубо Джейк, — не стреляй по следващия, който ще изкачи хълма. Това ще бъде сестра ти Онор.

Кайл присви очи, сякаш се опитваше да различи очертанията на човека срещу себе си на ярката слънчева светлина.

— Джей? Какво, по дяволите, правиш тук?

— Търся те.

Див, хищнически поглед допълваше изпитото лице, хлътналите очи и треперещата ръка на Кайл. Тъмнорусата му коса бе зацапана от прах, златистозелените му очи блестяха трескаво. На рамото на водолазния му костюм имаше дупка, която можеше да е резултат от падане, нож или куршум.

— Какво означава онова за Онор? — попита прегракнало Кайл.

— Онор е с мен.

— Отведи я оттук.

— Защо?

— Защото е опасно!

— Според мен ти си единственият в околността, който държи пистолет. Да не би да възнамеряваш да я застреляш?

— По дяволите, не!

— А мен? Смяташ ли да ме застреляш?

Кайл отправи към Джейк празен, невярващ поглед.

— Защо ще го правя? Целта ми е единствено онзи руснак, който взриви лодката ми, след като счупих врата на приятеля му с лакът.

— Това преди седмица ли беше?

— Предполагам. Тук дните толкова си приличат… — клепачите на Кайл се отпуснаха от изтощение. Лицето му бе побеляло от умора, глад, жажда и безсъние. — Имаш ли някаква вода?

Джейк се приближи в очакване изтощението да притъпи вниманието на Кайл.

— Мога да ти донеса малко вода, но не и ако държиш този пистолет насочен срещу мен.

Кайл погледна пистолета, сякаш бе изненадан да види, че все още е в ръката му.

В следващия момент вече не беше. Беше в ръката на Джейк, който притисна гърлото на Кайл и го просна на голите скали. Кайл се дръпна веднъж, после престана да се съпротивлява.

— Хубаво, че обещах на Онор да не те наранявам — процеди Джейк през зъби. — Не обичам да държат пистолет срещу мен.

Изведнъж той се изправи и освободи Кайл, който се озова седнал.

— Нямах представа, че си ти — промълви глухо Кайл, клатейки глава.

Джейк изръмжа.

С въздишка Кайл се пъхна в скалната пукнатина, където се бе укривал.

Джейк бързо приключи с огледа на Кайл Донован. Освен че имаше кървяща рана на лявото си рамо, целият му водолазен костюм бе мръсен и разкъсан на едното коляно. Краката му бяха разранени от скалите. Силното му, мъжествено тяло очевидно не беше на върха на възможностите си. Очевидно обикновеното седене отнемаше всичките му сили. Ръцете му бяха одрани и охлузени, цветът на лицето му беше лош, изглеждаше измъчен и изтощен, но явно нямаше опасност да умре всеки момент.

Джейк изпусна прикрита въздишка на облекчение. Наистина не му се искаше да доведе Онор при мъртвото тяло на брат й.

— За водата… — напомни Кайл дрезгаво.

Вместо да отговори, Джейк приклекна и хвана китката на по-младия човек. Пулсът му беше слаб и учестен.

— Изплези си езика.

— Какво?

— Господи, ти и Онор! В състояние сте да спорите за цвета на небето, но не и да изпълните едно обикновено нареждане. Изплези проклетия си език!

Кайл се усмихна. Пресъхналите му устни бяха напукани и кървяха. Той се облиза жадно и показа езика си на Джейк.

— Как изглежда?

— Кърви доста, но не е ужасно дехидриран. Кога за последно си пил вода?

— Валя ли последната нощ?

— Да.

— Значи е било последната нощ. Но не беше достатъчно.

— Нямаше ли някаква вода със себе си?

— Малко, но не смятах да оставам цяла седмица.

— А храна?

— Разбит кораб — отвърна дрезгаво Кайл.

Клепачите му се затвориха.

— Раци и водорасли.

Симпатията, която изпита Джейк, го вбеси почти толкова, колкото и насоченият срещу него пистолет.

— Къде е кехлибарът?

— Твоята пратка се намира в риболовен лагер в Камчатка.

— А останалата част от нея?

Очите на Кайл се отвориха широко.

— Какво?

— Кехлибарената стая — настоя безмилостно Джейк. — Какво стана с нея?

Внезапно Кайл придоби двойно по-измъчен вид отпреди.

— Значи и ти си част от всичко това. По дяволите! Не мога да повярвам, че си искал да умра!

— Не съм искал, но ти хвърли върху мен вината за кражбата на кехлибара.

— Как ли пък не — изграчи Кайл с глас, който вече не му се подчиняваше. — Дори не знаех, че има нещо нередно, докато шофьорът, когото бях наел, не се опита да ме убие.

— Тогава ти се отърва от тялото му и…

— Той дишаше, когато го оставих — прекъсна го Кайл.

— Но вече не дишаше, когато го откриха.

Кайл затвори очи, лицето му изразяваше болка. Приличаше на човек, който е на края на силите си.