Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

— Знаеш ли как да си служиш с пистолет? — попита Джейк.

Онор се отдръпна от прозореца толкова рязко, че си удари главата.

— Знам основните неща, защо?

— Колко основни?

— Крайчето с дупката в края трябва да сочи към целта. Не бива да затваряш очи, когато натискаш спусъка.

— Това са най-основните неща — той се наведе и отвори някакво отделение под масата. — Умееш ли да се прицелваш?

— Ще се справя по-добре, ако завържа пистолета за края на въдицата и го хвърля като примамка.

Ъгълчето на устните му се изби в неохотна усмивка.

— Обзалагам се, че би го направила — той се изправих пистолет в ръка и се насочи към кърмата. — Ще взема това с мен.

— Кое? — тя видя черното оръжие и се забърза след него към кърмата. — Защо ти е това нещо? — изрече, изведнъж пискливо, тя, докато той напъхваше пистолета във водонепропусклива чанта и я закачи с каишка на кръста си. — Кайл няма да те застреля! Защо ти е пистолет?

Джейк вдигна очи. На лицето му нямаше и помен от усмивка.

— Нямам намерение да стрелям срещу скъпоценния ти брат. Обещах ти да не го наранявам. Моята дума може да не означава нищо за теб, но за мен не е така.

— И аз имах предвид същото нещо — кимна Онор и докосна ръката му, покрита с неопрен. — Ти не си застрашен от Кайл. Тогава защо ти е пистолет?

— Защото съм нервен тип.

— По дяволите, Джейк, какво криеш от мен?

Той просъска нещо под носа си и надникна в гневните, тревожни очи на Онор. Щеше да бъде толкова по-лесно и за двамата, ако тя му имаше доверие. Но тя не му вярваше.

— Според Елън Лазарус — рече й Джейк — двама руснаци са били изпратени да се погрижат за Кайл. Единият от тях е изхвърлен мъртъв на брега. Другият не е. По-добре ли се чувстваш, след като ти го казах?

— Не — ръцете на Онор се сключиха около раменете на Джейк. Беше поразена от напрежението и силата в него. — Ако има… убиец, който те чака, не слизай на брега!

Когато Джейк осъзна, че тя се притеснява за него толкова, колкото и за брат си, част от напрежението се изпари от тялото му.

— Ти не разсъждаваш особено трезво, скъпа. Някой трябва да провери онази кислородна бутилка — той се наведе и я целуна бързо и грубо. — Не се разстройвай само защото аз съм притеснен. Аз съм параноик, помниш ли? Това означава повече да не висиш по леерите и да не викаш Кайл.

Тя прехапа горчиво устни, но не се възпротиви.

— Стой тук, докато се върна за теб — нареди Джейк. — Ако чуеш изстрели, включи радиото на честотата на бреговата охрана и остани там, докато видиш някой от тях или от тюлените да се качва по въжената стълбичка. Не се опитвай да слезеш на брега. Разбра ли?

— Не мога ли да ти помогна?

— Разбира се. Ако видиш някой друг, освен мен или Кайл, пусни сирената на лодката.

— Имах предвид да сляза с теб на брега. Мога да понеса студената вода за няколко ярда.

— Ще се изненадаш колко бързо те превзема. Но даже да можеш да я понесеш, искам да останеш на лодката.

— Но…

— Спомняш ли си нощта, в която претърсиха къщата на Кайл? — прекъсна я Джейк.

— Да.

— Не се промъквай към мен — каза той простичко. — В противен случай и двамата ще съжаляваме. Разбра ли?

— Не, но все пак ще остана на лодката — възкликна Онор. — Поне ако някой от вас с Кайл няма нужда от мен. Тогава ще направя каквото смятам за най-добре, включително да сляза на брега.

Това не беше точно отговорът, който Джейк искаше да получи, но беше за предпочитане пред пълния отказ. Той стъпи на планшира и се спусна по въжената стълбичка. Двадесетте фута до сушата не си заслужаваха да слага плавници. Гмурна се толкова дълбоко във водата, колкото му позволяваха възможностите. Когато се добра до скалистия бряг, установи, че грубите обувки не му осигуряваха почти никаква защита, но в момента не разполагаше с ботуши за катерене.

Ругаейки и залитайки по хлъзгавите камъни, Джейк си пробиваше път между бодливите, гъвкави ели. Не му отне много време да открие кислородната бутилка, прикрита сред зелената растителност. На цилиндъра бе гравирано име: Кайл Донован.

Без да помръдне, Джейк огледа гъстата растителност наоколо. Нямаше и следа от отъпкана пътека между дърветата, нито от примитивен лагер, прикрит сред зелената гора.

Нямаше също и труп.

Джейк прехвърли наум бреговата ивица за места, на които можеше да се скрие зодиак. Що се отнасяше за самия остров, не бе забелязал много места, където можеше да се скрие човек, а още по-малко да си направи лагер.

Джейк излезе от укритието на елите и се насочи към върха, като следваше плитката гънка на пролома. Тя продължаваше до самия връх на острова, който беше около двеста фута в най-високата си част. Джейк не отиде чак дотам. След кратко и мъчително изкачване се насочи към друга редица ели.