Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

— Четиридесет и четири, четиридесет и един, тридесет и два — много бързо спада. Двадесет и пет, двадесет, четиринадесет. Девет!

Джейк постави лоста на заден ход и угаси част от инерцията.

Онор вдигна поглед и се задъха. Назъбената скала беше достатъчно близо, за да я докосне с ръка.

— Джейк, скалите!

— Виждам ги. Можем да се приближим още, ако се наложи. Под корпуса все още има достатъчно вода. Какво показва радарът?

— Остров точно пред нас, какво друго?

— Зад нас — изскърца й той.

Тя си наложи да гледа в екрана на радара, вместо в застрашителната скала. Там също имаше някакъв остров. Опита се да си спомни името му. Но в главата й напираше само чувството за поражение, болезненото усещане, че е била много близо до нещо, но не го е докоснала.

— Виждам също малкия остров, покрай който минахме, за да се доберем дотук — докладва Онор. — Онзи, ненаселения, отляво, на около една миля разстояние. Знаеш ли за какво говоря?

— Да.

Джейк знаеше също, че в радарната сянка на острова можеше доста сполучливо да се скрие малка лодка, но не виждаше смисъл да го изтъква. Онор изглеждаше достатъчно нещастна, за да прибавя още към нейните притеснения.

Освен това не можеше да бъде сигурен, че ги преследват. Може би беше параноик и се притесняваше от някаква обикновена точка в ъгъла на радарния екран. Скорошният му допир със света на Елън явно беше довел до това. Не му харесваше да се движи в среда на фалшиви усмивки, скрити мотиви и тайни цели.

Той нагласи курса така, че да заобиколи носа на малка скала, после се вмъкна в кабината и седна на пилотското място. Онор гледаше през прозореца. Празнотата в изражението й подсказваше реда на нейните мисли.

Джейк й подаде бинокъла. Тя го пое безмълвно и започна да оглежда брега на максималното увеличение, което можеше да понесе стомахът й.

Тумороу бавно си пробиваше път към малкия нос на острова. От другата страна се намираше плитък залив, където по време на отлив вероятно изпъкваше миниатюрен бряг, но в момента имаше прилив. По стръмния склон повяваше лек бриз. Елите се спускаха чак до бреговата линия и протягаха бодливите си зелени ръце над водната повърхност.

— Спри! — каза внезапно Онор.

Джейк нямаше спирачки, но направи каквото можа. Той премести лоста на неутрална позиция, после на задна скорост за няколко секунди и след това отново на неутрална. Лодката се понесе по течението. Той я управляваше по-скоро с лоста, отколкото с щурвала, и я държеше толкова неподвижна, колкото му позволяваха вятърът и течението.

Бреговата ивица се простираше на около тридесет фута разстояние отляво на лодката. Дълбочината беше шестнадесет фута. Джейк наблюдаваше Онор, визьора на ехолота и брега. Без да сваля бинокъла от очите си, тя дръпна крилото на страничния финестрин и се наведе през него.

— Какво има? — извика той.

— Не знам. Върни се на мястото, където елите се спускат до водата, колкото можеш по-близо.

Джейк погледна вляво и видя гъста горичка от млади ели. Внимателно върна лодката назад, докато се изравни с дръвчетата. Изведнъж дъното на моторницата подскочи на бодната повърхност.

— Това е — каза Джейк и върна назад. — Тук има риф. Ако се приближа още малко, ще се кача на скалите.

Онор издаде звук на безсилие и се наведе още повече през прозореца. Тя ожули лактите си в усилието си да вижда по-добре. Брегът беше на десет фута разстояние, елите се поклащаха от вятъра, а лодката се полюшваше неуморно по развълнуваните води.

— Не мога да видя дали е… — подхвана тя. После издаде звук на изненада. — Това е кислородна бутилка!

Джейк не виждаше нищо, освен тила й и скалистия бряг, към който се приближаваха с всяка изминала секунда. Той погледна дъното и взе решение. Можеше за кратко време да хвърли котва. Поне се намираха откъм заслонената страна на острова, докато вятърът не променеше посоката си.

Включи на заден ход, после превключи на неутрална позиция.

— Ще пусна котва тук.

Онор почти не го забелязваше, докато той отиде на носа и хвърли котвата. Звукът от двигателя секна. Тя продължи да се взира през бинокъла с надеждата да види брат си, докато очите я заболяха.

Виждаше единствено редките проблясъци на метал, там, където кислородната бутилка лежеше под прикритието на дръвчетата.

— Кайл! — извика Онор. — Тук ли си? Добре ли си? Кайл! Чуваш ли ме?

Отговориха й само въздишките на вечнозелените дървета и неуморният плисък на вълните в скалите.