Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Сара трепереше от студ, но не го осъзнаваше. Чакаше среброто да дойде в ръцете й, слагаше го до стената и протягаше ръце за още.

— Колко станаха? — попита Кейс.

— Четирийсет.

— Това е повече, отколкото можем да натоварим на конете. Особено ако прибавим и това.

Той се дръпна назад към нея и се обърна. От ръцете му се посипаха черни монети и звъннаха по пода на пещерата.

— Това е достатъчно, за да напълним дисагите. Ще трябва да оставим кюлчетата за друг път.

— А товарните коне?

— Нямаме време.

— Не можем просто да оставим кюлчетата тук.

— Защо не?

— Някой друг може да ги намери — каза тя неспокойно.

— Досега никой не го е направил.

— Аз ще ги пазя. Ти се върни за…

— Не — прекъсна я той.

— Не можем и двамата да останем тук.

— Аха. Това означава, че ще се върнем и двамата.

— Но останалото сребро…

— По-добре да побързаме — прекъсна я Кейс и се обърна към кожените торби с реали. — Хич няма да ни е лесно да влачим тези торби надолу по заснежените скали.

Зъбите на Сара изтракаха, когато затвори уста. Част от въодушевлението й изчезна, когато погледна към камарата кюлчета и кожените торби, които Кейс измъкваше изпод каменните отломки.

Среброто беше много тежко. Като олово.

— Какво чакаш? — обади се Кейс.

— Да ми поникнат криле.

— Първо ще умреш от студ. Размърдай се, скъпа. Вече трепериш.

Тя му помогна да смъкнат няколко кюлчета по стръмния склон на каньона. После върнаха празните дисаги горе.

Кейс искаше да спрат дотук.

Сара отказа.

Нямаше да тръгне, докато не натовареха и последното кюлче, което бяха открили. Беше търсила среброто твърде дълго, за да го остави сега.

Снегът беше почти спрял, когато Кейс най-после натовари тежкия самар върху Крикет. Малката кобилка на Сара също носеше своята част.

Товарните коне изпънаха уши. Металът беше най-тежкият товар, който някога бяха носили.

Беше станало много студено. Постепенно снегът спря съвсем. Изгря луната. Следите на конете ярко се очертаваха върху искрящия бял сняг.

В устието на каньона нямаше и следа от бандитите.

Сара въздъхна и започна да се отпуска. Когато въодушевлението й постепенно избледня, на негово място дойде горчиво-сладката истина.

Бъдещето на Конър беше осигурено.

Но нейната половина от ранчото „Лост Ривър“ принадлежеше на Кейс Максуел.

— Сигурен ли си, че не искаш да промениш сделката и да вземеш половината от среброто, вместо половината от ранчото? — попита тя след известно мълчание. — Среброто струва много повече.

— Не и за мен.

Тя не го попита отново.

Сара безмълвно яздеше към дома, който вече не беше неин. Обхождаше с поглед земята, за да запомни суровата й красота.

Съвсем скоро спомените щяха да са единственото нещо, което щеше да й остане от ранчото, което обичаше.

Бягай! Каньонът се е наводнил, а той е пиян и зъл и те търси! По-бързо, Конър! Вече си твърде голям, за да те нося!

Сара се стресна и се събуди. Сърцето й биеше бясно. Цялата беше в студена пот.

Пое си дълбоко въздух и се опита да се ориентира.

Над нея грееха звезди. Земята беше покрита със сняг.

Тя изведнъж си спомни къде се намира и защо. По предложение на Хънтър — всъщност това по-скоро беше заповед — тя не остана да нощува в къщата. Когато се стъмни достатъчно, за да не могат да я видят, ако някой наблюдаваше ранчото, тя взе завивките си и излезе навън.

Зад гърба й се издигаше стръмната стена на каньона. От двете й страни имаше храсти. Наоколо имаше доста спънати коне, а техните сетива щяха да усетят всеки натрапник много преди хората да го видят.

Кейс спеше някъде наблизо. Не се виждаше в тъмното, но беше там. Пазеше нея и испанското сребро.

Сара задиша по-спокойно. Въздухът беше студен и чист.

„Било е само кошмар — каза си тя. — Нищо, от което да се плаша. Хал е мъртъв. Конър е в безопасност. Аз съм в безопасност.“

Но въпреки че си го повтаряше непрекъснато, пак изпитваше някаква тревога. Не се беше чувствала така, откакто бе разбрала, че родителите й са мъртви, че братята и сестрите й са мъртви и че Конър може да разчита само на нея за оцеляването си.

Това сребро означаваше, че Конър никога вече няма да бъде гладен, нито пък тя.

Никога няма да й се наложи да се омъжи или да проституира само за да оцелее.

Защо тогава бе толкова изплашена?

Спомни си високата цена, която бе платила за испанското съкровище — ранчото „Лост Ривър“.

Преживявала бе и по-тежки загуби.