Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

В скалния отвор бяха построени няколко стени.

— Пристигнахме ли вече? — извика Сара някъде под него.

— Нещо такова.

Той коленичи, остави лопатата настрана, обърна се и се пресегна да й помогне да се покатери. В същия момент забеляза нещо, което приличаше на усукано парче дърво. Обърна глава и го разгледа по-внимателно.

И видя останки от кофа.

Подсвирна леко.

— Давай — каза той на Сара. — Тук е по-топло, отколкото отвън на вятъра.

— Това наистина ли са развалини? — попита Сара нетърпеливо — Понякога отдалеч е трудно да се каже.

— Прецени сама.

Без да казва нищо повече, той й помогна да се качи. Тя се огледа наоколо.

— Внимавай, ниско е — предупреди я той.

Първото нещо, което Сара видя, беше някакъв предмет, който се показваше иззад една от стените. Посегна към него толкова бързо, че си удари главата в ниския таван.

Но дори не усети. В ръката си държеше стара ивица кожа. Резките температурни промени в каменната пустиня й бяха придали формата и вида на дърво.

— Дали е толкова стара, колкото си мисля? — В гласа й прозвуча страхопочитание.

— Не знам. Знам само, че не е оставено тук от индианци. Те не са познавали метала.

Тя се обърна и го погледна. Очите й бяха широко отворени и блестяха.

— Но испанците са го познавали.

— Както и доста други хора след тях. Има известна разлика между една стара кофа и триста паунда сребро.

Но блясъкът в очите му подсказваше на Сара, че той също е развълнуван.

Тя тръгна напред, за да види какво още има зад стената. После се поколеба.

„Нека да е тук! — помоли се наум тя. — Заради Конър. Той заслужава повече, отколкото му е дал животът досега.“

— Сара? — Кейс докосна ръката й. — Какво има?

— Толкова много надежди — каза тя просто.

Прониза го остра болка.

— Не се оставяй на надеждите да те заблуждават. Те само ти причиняват болка.

— Не. Спомените причиняват болка Надеждата я лекува. Ако нямаше надежда, животът щеше да е само болка.

Без да казва нищо, Кейс пусна ръката й. Сара пропълзя покрай стената и надникна в тъмнината зад нея.

Не видя нищо.

Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади кутия кибрит. Запали една клечка.

Зад порутената стена нямаше нищо, освен купчина камъни.

Разочарованието й беше огромно. Пламъкът потрепери и клечката изгасна, изгаряйки ръкавицата й. Тя не забеляза. Остана неподвижна доста време. Изведнъж усети Кейс зад себе си.

Обърна се към него.

— Има и други каньони — каза той тихо.

Тя кимна, но не се обърна, за да си тръгне.

— Имаше ли и други развалини в този каньон? — попита го тя.

— Не забелязах.

— Значи няма.

Той не каза нищо.

— Това беше изстрел в тъмното — обади се тя след известно време. — Наоколо няма червени колони. Мислех, че е възможно наводнението преди няколко години да ги е отнесло.

— Когато умря съпругът ти ли?

— Да — прошепна тя. — Хал казал на Конър, че никога няма да открие среброто.

— Хал често ли говореше за съкровището с Конър?

— Само веднъж — преди да умре. Той непрекъснато тормозеше Конър.

„И си е получил заслуженото“ — помисли си Кейс. Но не го каза на глас, защото беше дал дума на Конър.

— В този каньон ли се е случило? — попита той след малко.

— Така мисля. От това, което видях, когато събирах дърва… — Гласът й заглъхна.

Кейс я погледна, но тя не забеляза. Взираше се в снега с очи, които виждаха само миналото. Изведнъж потрепери.

— Съкровище на мъртвец — прошепна тя. — Това бяха думите ти. Никога не бих се докоснала до него, ако не беше брат ми.

— Колко навътре продължават развалините? — попита я той, взирайки се в тъмнината.

— Не знам. Точно пред мен има голяма купчина камъни.

— Може ли да погледна?

Тя се притисна към стената, за да му направи място. Той остави лопатата и се промъкна покрай нея. Пончото му закачи един камък, той се търкулна и излезе от пещерата, изчезвайки в пелената от сняг.

Кейс запали една клечка кибрит и се взря в тъмнината. Някога подът е бил заравнен от хора, отдавна преселили се в отвъдното. Сега отново беше засипан с каменни отломки.

Той огледа височината на стените, дълбочината на пещерата и камарата камъни, които препречваха пътя напред. Нещо не беше съвсем наред, но той не можеше да разбере какво точно.

Клечката изгасна.

Той продължи напред, докато се оказа притиснат между естествената каменна стена и зида. Пред него беше само купчината камъни.

Твърде много отломки, помисли си той, осъзнал какво не е наред.