Колийн Маккълоу - Жертвеният жребец

Нашествието на Фарнак ме сварва с вързани ръце, приятелю Митридате, но току-що ми хрумна, че в твое лице имам изключително способен заместник по силата на съюза ти със сената и народа на Рим. Знам, че този договор ти забранява да събираш както войска, така и градска стража, но при сегашните обстоятелства се налага да заобиколим тази клауза. Аз съм упълномощен да го сторя на основание на неограничената си проконсулска власт, дадена ми от диктатора.

Ти сигурно не знаеш, че Цезар отплава за Египет с твърде малобройна войска. Помоли ме да му изпратя още два легиона и военна флотилия колкото се може по-скоро. Сега се оказва, че мога да му осигуря само един легион и флотилията.

С това писмо ти давам право да събереш войска и да я изпратиш на Цезар в Александрия. Нямам представа къде ще намериш войници, тъй като Анатолия е съсипана. Оставил съм обаче Марк Юний Брут в Тарс със заповеди да започне събиране и обучение на войска, така че ти би трябвало да се сдобиеш поне с един легион, когато пълководецът ти стигне Киликия. Съветвам те, освен това да потърсиш по-внимателно в Сирия, и по-точно в южния й край. Там има прекрасни мъже, едни от най-способните бойци на света. Опитай при евреите.“

Когато получи писмото на Калвин, Митридат Пергамски въздъхна с облекчение. Сега най-после имаше възможност да се докаже пред новия господар на света като лоялен клиент!

— Аз лично ще водя войската — рече той на жена си Вереника.

— Разумно ли е? Защо не синът ни Архелай?

— Архелай може да управлява тук. Винаги ме е блазнила мисълта, че може би съм наследил от бойните способности на великия си баща, затова искам да командвам войската лично. Освен това съм живял известно време сред римляните и съм усвоил малко от техните организационни умения. На баща ми, Великия, те липсваха и това беше големият му недостатък.

„О, какво блаженство!“ — това си помисли Цезар, щом задълженията по управлението на провинция Азия и Киликия паднаха от плещите му… и когато се измъкна от неизбежното си обкръжение от легати, чиновници, плутократи и местни етнарси. Единственият човек с по-високо обществено положение, когото бе взел при това пътуване към Александрия, беше един от най-способните му главни центуриони от Галската война — Публий Руфрий, когото бе повишил на преторски легат за заслугите му в битката край Фарсал. А мълчаливият Руфрий никога не би посмял да досажда на Великия мъж.

Решителните мъже обикновено са и мъдри мислители, но човек може да мисли и докато е на път, затова Цезар, който ненавиждаше безделието, използваше всеки миг. Когато пътуваше стотици, понякога и хиляди километри между провинциите си, той водеше поне един писар и диктуваше на злощастния човечец без почивка. Единствените моменти, когато не работеше, бяха тези, в които беше с жена или слушаше музика; той обожаваше музиката.

При това четиридневно плаване от Тарс за Александрия обаче той нямаше нито писар, нито музиканти, които да занимават мисълта му. Цезар беше много изморен. Осъзнаваше, че този път трябва да си почине — да мисли за други неща, не за поредната война или за следващата неприятност.

В последните години му бе станало навик да мисли за себе си от трето лице — това беше израз за пълното му себеотрицание и ужасното нежелание да облекчи болката си. Да мисли от първо лице означаваше да приеме мъката с цялата й жестокост и неизбежност. Затова той мислеше за себе си като за „Цезар“, не като „аз“. Сякаш ставаше дума за някакъв чужд човек. Ако „азът“ го няма, няма болка.

Докато работеше, за да превърне Галия на дългокосите в нормална римска провинция, ставаше все по-ясно, че въпреки огромния си принос за Рим той няма да може да почива спокойно върху лаврите си. Онова, на което се радваше Помпей Велики, не беше позволено на Цезар заради група сенатори, наричащи себе си „добрите люде“. Те се бяха зарекли да се противопоставят за всичко на Цезар — да го разкъсат и да го стъпчат, да отменят всички предложени от него закони и да го прокудят завинаги. Начело с Бибул и устатия Катон, който стягаше редиците им винаги когато някой покажеше неувереност, те бяха превърнали живота на Великия мъж в една непрестанна борба за оцеляване.

Естествено, той много добре разбираше подтиците им; не можеше обаче да схване причината за безумния им инат. Цезар напразно се опитваше да си внуши, че ако бе забавил съвсем малко действията си, с които показваше пълната им некадърност, те може би нямаше да го мразят толкова ожесточено. Той обаче имаше силен характер и не търпеше глупците.