Пол Дохърти - Душегубеца

По-голямата част от вечерта тримата спътници прекараха в приготовления за скорошното си бягство. По някое време Васлов се появи на прага и зашепна нещо на Сен Клер. Освен това джуджето им донесе дисаги и малко храна — пушено месо и просо.

— Но ако тръгнем на лов с тези дисаги, няма ли да заподозрат, че се каним да избягаме? — попита Купър.

— Няма да тръгваме с тях. Ще носим само оръжия. Васлов ще вземе багажа ни и ще го скрие в гората, а утре ще ни отведе до него — отвърна Сен Клер. — После, с Божията помощ, ще препуснем далеч от това ужасно място!

Ловът започна късно на следващата сутрин. Сен Клер обясни на спътниците си, че турските пратеници вече са отвели Фрогмор и че Иван иска да отпразнува заминаването на магьосника с бясно преследване на мечки и елени из гората.

— Всъщност ще се стреля по всичко, което се движи — добави йезуитът уморено. — Жаждата за кръв на царя е просто неутолима.

Дмитрий дойде да ги вземе от стаята им и им върна портупеите. Опричникът смушка Ребека игриво в гърдите и я погали по косата.

— Трябва да се подстрижеш — потупа я той по бузата. — С всеки изминал ден все повече заприличваш на жена.

Купър много се зарадва, когато получи портупея си обратно, и веднага го препаса около кръста си, изваждайки меча и камата си и изпробвайки остриетата им. Сен Клер пък изглеждаше по-загрижен за дрехите им и настоя двамата му спътници да се облекат топло. През цялото време Васлов много им помагаше, но Ребека не беше убедена, че намеренията на джуджето са чисти. Любимият шут на царя изглеждаше твърде весел, а погледът му беше лукав. Дмитрий пък току се подхилкваше под мустак. Купър, изглежда, също имаше своите съмнения.

— Защо тези двамата? — обърна се той към Сен Клер. — Васлов и Дмитрий са оцапани с кръв не по-малко от господаря си. Та те са опричници, за Бога! Разбира се, нямали са търпение да видят гърба на Фрогмор, но това е всичко. На теб говоря, йезуите!

Сен Клер се изправи, оставяйки дисагите, които пълнеше, разкопчани. Ребека забеляза, че кожената торбичка, която беше скрил от тях предишния ден, сега е напъхана под жакета му.

— Защо Васлов ти помага? — прошепна Купър. — Не е трудно човек да забележи, че джуджето се отнася с уважение към теб. Защо? — той сграбчи йезуита за ръката. — Отговори ми!

— Не знам — отвърна Сен Клер, освобождавайки ръката си от хватката на Купър. — Все пак съм свещеник. Може би това плаши Васлов. Освен това ме придружават жена със заешка устна и демон със снежнобяла коса. Както и да е, важното е, че в момента джуджето иска да си тръгнем.

— Този отговор изобщо не ме удовлетворява — сопна се албиносът.

— Мастър Купър, в момента изобщо не ми е до това дали ти си удовлетворен, или не. Дмитрий ни чака на стълбите. Зарът е хвърлен. До час ще препускаме през заснежената пустош като бесни.

Малко по-късно, увити в плащовете си и яхнали мощните полски коне, които Васлов беше докарал от конюшните, Ребека и спътниците й се присъединиха към царя и опричниците му и изтрополиха през портите на Александрова слобода. Отначало групичката им се спусна към широкия главен път, но после свърна на изток и продължи по пътечките към гората.

Наблюдавайки Иван и свитата му, Ребека нямаше как да не се сети за призрачните истории от Дънмоу, в които се разказваше за Сатаната и останалите прокълнати ангели, които се носели из есекската пустош, възседнали огнени коне. Мъжете наоколо бяха облечени в някаква крещяща смесица от монашески одежди, на краката им имаше ярко оцветени ботуши, а около вратовете им бяха завързани пъстри шалчета. Седлата и сбруите на конете им бяха отрупани с всевъзможни украси и звънчета. Над главите им се вееха разноцветни знамена, а по кожените предпазители върху китките им и по дървените прътове, които носеха, се бяха вкопчили най-различни ловни птици. Край тях пък тичаха, лаеха и щракаха със зъби грамадни мастифи и дори една черна мечка с намордник на муцуната като останалите кучета.

Понякога групата им препускаше, а друг път забавяше ход, за да може Иван да пусне сокол или пък да изстреля стрела по някой заек или лисица, а в един случай и по едно от ловните кучета, което го ядоса.

— Този кошмар продължи твърде дълго, Сен Клер — прошепна Ребека, взирайки се през снега към тъмните очертания на гората. — Вече искам да се събудя от него!

Йезуитът я потупа по рамото, а после смъкна вълнения шал, с който беше покрил носа и устата си.

— Още малко — каза той.