Пол Дохърти - Душегубеца

След заседанието на съда Иван и „братята“ му се събираха за първия си банкет за деня. По време на угощението царят настояваше да се четат пасажи от житията на светците или пък други поучителни произведения. Следобед всички (с изключение на Ребека и спътниците й) отиваха на лов, а после слизаха в тъмниците, за да погледат как палачите мъчат затворниците. Иван се връщаше от това забавление целия оплискан с кръв и светнал от радост.

Вечер „братята“ се събираха за молитва и още угощения. След това царят си лягаше и заспиваше, слушайки приказките на трима слепи разказвачи.

Ребека не можеше нито да разбере, нито да приеме извращенията, на които се отдаваше царският двор, и понякога се чудеше дали всичко това наистина се случва. Нощем тя често ставаше насън и лягаше в постелята на Сен Клер или на Купър. За щастие, двамата мъже проявяваха разбиране и я подслоняваха в обятията си.

От Фрогмор нямаше и следа. Сен Клер вече непрекъснато се усамотяваше с Васлов, но отказваше да каже на спътниците си какво кроят двамата. Един следобед, около десет дни след пристигането им в Александрова слобода, йезуитът изчезна. Ребека се разтревожи не на шега и въпреки предупрежденията на Купър тръгна да търси любимия си из крепостта. Девойката вече беше свикнала с присъствието на грамадните рунтави мечки и не се боеше от тях. Зверовете бяха винаги добре нахранени с останки от царската трапеза, така че ако човек не ги закачаше, те също стояха настрана. Мястото за екзекуции и сводестите врати към тъмниците обаче бяха друго нещо и Ребека гледаше да ги избягва.

И така, девойката се залута наоколо. Накрая попадна в някакъв коридор, където съвсем се загуби, но не след дълго се озова пред една малка портичка. Вратата се отвори сама и в коридора нахлу лъч слънчева светлина. Ребека облекчено се промуши през нея и притича по дървеното мостче, издигащо се на девет стъпки над земята. После насреща й се изпречи друга врата. Девойката спря и тъкмо се зачуди дали ще може да я отвори, когато портичката зад гърба й се затръшна. Тя се опита да насили вратата пред себе си, но безуспешно. В този момент една черна мечка, която дремеше с малкото си под мостчето, се изправи на задните си крака, раздирайки въздуха с нокти и душейки въздуха с жълтеникавата си муцуна. После мечката изръмжа — явно не й беше приятно, че са нарушили спокойствието й, пък и тази непозната можеше да представлява опасност за рожбата й. Първоначално Ребека не обърна внимание на животното, но после то тръгна към нея, пресягайки се към дървеното мостче и гледайки я кръвожадно.

Придвижването до другата врата сякаш трая цяла вечност. Мечката усети, че възможността заплаха за нея и малкото й се опитва да избяга, и последва девойката, ръмжейки тихо. Най-после Ребека стигна до малката портичка, но резето от вътрешната страна се оказа спуснато. Тя се развика и заблъска по вратата, но това като че ли ядоса звяра още повече и той отново се вдигна на задните си лапи, опитвайки се да достигне мостчето. Девойката се отдръпна от портичката. Дали не беше по-добре да се върне при другата врата? Едва тогава Ребека забеляза, че въжетата, крепящи мостчето към куките в стената на кулата, са тънки и оръфани. При следващото й движение някои от тях поддадоха и мостчето се наклони на една страна. Ребека изпищя. После и останалите въжета се скъсаха и цялата конструкция се срути с трясък в калта.

Грамадната страшна мечка мигом се хвърли към девойката. Под рунтавата й черна козина се очертаваха яки мускули, очите й светеха със свиреп блясък, белите й остри зъби бяха оголени, а огромните й нокти — извадени. После животното спря. Ребека остана неподвижна. Мечката седна и се взря в нея, после пак се хвърли напред сред пръски кал. Девойката изпищя и се дръпна. Мечката отново спря. Един замах с лапата и с опасността за нея и за малкото й щеше да бъде свършено. Ребека бавно заотстъпва назад; студената кал вече се просмукваше през роклята й. В този момент вратата, през която девойката се беше опитала да избяга, се отвори. Мечката се обърна към новата заплаха и се изправи на задните си крака. На прага стоеше Купър, а зад него се виждаха двама опричници. Албиносът посочи на спътниците си разярения звяр, но те поклатиха глави. Тогава Купър сграбчи копието на единия войник и скочи на земята. Мечката се стресна от тази неочаквана опасност и уплашена за мечето си, отстъпи назад с яростно ръмжене. Купър я последва и замахна с копието. Когато животното се отдалечи на безопасно разстояние, албиносът повика Ребека да се присъедини към него. В този момент мечката отново тръгна напред, но копието пак я озапти и девойката успя да стигне до спасителя си.