Пол Дохърти - Душегубеца

Ребека се вцепени. Ама че глупава гатанка! А на нея беше заложен животът и на трима им! Тя вече беше научила това-онова за руснаците и знаеше, че те се възхищават на куража и дори на арогантността, но този път йезуитът беше отишъл твърде далеч. Васлов и царят се спогледаха. Дори Фрогмор изглеждаше изненадан.

В следващия момент джуджето се разсмя; всъщност почти се разцвили. Иван също се усмихна и суровото изражение от лицето му мигом изчезна. После царят покри устата си с ръка и се разкиска като някое малко момиченце. Историята на Сен Клер явно беше стигнала и до стражите, защото те също се присъединиха към веселбата. Васлов вече подскачаше от крак на крак. Иван беше отметнал глава назад и се кикотеше колкото му глас държи. Купър беше толкова облекчен, че тялото му не просто се отпусна, ами направо увисна във въздуха. Номерът на джуджето беше очевиден — треперейки от ярост, Фрогмор си даде сметка, че с помощта на Васлов Сен Клер не само е изпълнил задачата, поставена му от царя, но и публично го е направил на глупак.

В този момент Иван плесна с ръце и в залата настана тишина. Джуджето, чиито рамене още се тресяха от смях, бързо пропълзя зад трона. Царят се обърна и му прошепна нещо. Васлов заподскача надолу по стълбите на подиума и застана в центъра на помещението. Един от стражите му донесе някаква медна паница с няколко горещи въглена и джуджето ги напръска с нещо. После в задната част на залата заби барабан. Шутът затанцува около въглените, въртейки се бясно и извивайки малкото си телце. Един от опричниците пристъпи напред с гарота в ръце. Докато Васлов се мяташе насам-натам, онзи омота връвта около шията му и я стегна. Гротескното лице на джуджето мигом почервеня, очите му изхвръкнаха, а езикът му изскочи от устата му. Ребека тъкмо си мислеше, че Васлов ще се задуши до смърт, когато опричникът разхлаби гаротата. Джуджето се строполи на пода, дишайки шумно като куче, пробягало огромно разстояние. После вдиша свещения пушек от въглените, а очите му се прибраха в орбитите си. Когато проговори, гласът му прозвуча ниско и гърлено като лая на някой мастиф.

Ребека понечи да се приближи към Сен Клер, за да го попита какво става, но йезуитът поклати глава. Царят слушаше напрегнато думите на шута си. От време на време отместваше поглед към Фрогмор и към Сен Клер. Когато джуджето приключи, то рухна на пода. Опричниците донесоха някакво вълнено одеяло, натовариха тялото на Васлов в него и го изнесоха от залата. Цар Иван заговори бързо и тихо. Фрогмор не изглеждаше доволен от чутото. Той възрази и посочи към Сен Клер. Царят обаче направи знак, че разговорът е приключил, и седна обратно в трона си.

— Поне няма да ни убият — преведе йезуитът на спътниците си. — Както ви казах, Васлов е магьосник. Той изпадна в транс и посъветва господаря си да ни вземе със себе си в Александрова слобода. Фрогмор от своя страна ще бъде предаден на турските пратеници. Магьосникът настоя, че като негови врагове ние трябва да бъдем или екзекутирани, или поднесени на султан Сюлейман като подарък.

— И? — попита Купър.

— Царят му отказа. Поне засега.

— Това, което направи, беше много, много опасно — Купър, чийто гняв към Сен Клер още не се беше уталожил, се метна ядно на седлото си.

Дмитрий беше извел тримата спътници от залата за съвещания, беше им върнал наметките и шапките и им беше наредил да се приготвят за незабавно отпътуване. Багажът им щеше да бъде донесен по-късно.

— Опасно ли? За какъв ме мислиш, Уилям? Да не би да си въобразяваш, че съм магьосник?

— А може би си ангел? — вметна Ребека.

— На един ангел не би му се наложило да върти номера — сопна се йезуитът, — за да впечатли хора като царя на Русия и магьосници като Васлов и Фрогмор. Сега обаче определено ще ни трябват магически сили, защото в Александрова слобода ни чака истински ад…

Ребека, Сен Клер и Купър напуснаха Кремъл час по-късно, яздейки в края на дълга колона конници, която бавно си проправяше път през покритите с киша московски улици. Иван се возеше в носилка, чиито поръбени със злато завеси бяха отметнати назад, за да може царят да се усмихва на поданиците си и да ги благославя. Гражданите от своя страна нямаха право да отвръщат на погледа на господаря си, така че щом забележеха носилката, те веднага се просваха по очи в калта и започваха да удрят челата си в земята в знак на подчинение. Процесията, придружаваща Иван, се предвождаше от стотици свещеници с църковни хоругви и димящи кадилници в ръце и докато шестваше през столицата, наоколо цареше мъртвешка тишина.