Пол Дохърти - Душегубеца

— Само не припадай! — извика Купър на Ребека. — Това, разбира се, се отнася и за мен — пошегува се той.

Мечката вече изглеждаше по-скоро объркана, отколкото разярена. Мечето й беше в безопасност, а двамата непознати се отдалечаваха, пристъпвайки с гръб към вратата. И така, звярът изръмжа за последен път и се оттегли, а опричниците помогнаха на Купър и Ребека да се качат на перваза. Руснаците бяха много впечатлени от куража им и единият от тях дори подаде на албиноса някаква кама, пошушвайки му да я скрие под наметалото си.

Девойката се чувстваше замаяна и не можеше да прецени дали срещата й с мечката наистина се е случила, или всичко е било сън. Одраскванията по лицето и ръцете й обаче, както и изцапаната й рокля, недвусмислено свидетелстваха, че кошмарът й е бил действителен. Щом се върна в стаята, тя се сви в леглото си и скри лицето си в ръце, опитвайки се да потисне треперенето си. Купър се приближи към нея с чаша рейнско вино в ръка и й обясни, че го е спечелил от опричниците при игра на зарове. Всъщност това беше правил албиносът, когато беше чул писъците й. Той се пресегна и нежно изтри калта от ръцете и лицето на девойката, след което я накара да отпие от виното.

— Съжалявам — Ребека опъна косата си назад и отново я върза с панделката си. — Това място е същински ад! — тя вдигна чашата към Купър. — Ти обаче се държа много смело, Уилям. Онази мечка можеше да убие и двама ни.

Лицето на човека на Юда беше изгубило обичайната си суровост. Всъщност той също беше уплашен — издаваха го тревожно стиснатите му устни, малките бръчици от напрежение около очите му и лекото треперене на ръцете му. Ребека се чувстваше все по-объркана от поведението на този странен мъж и то не само заради случилото се преди малко. Още откакто бяха пристигнали в Александрова слобода, той беше укротил избухливия си нрав и се беше превърнал в нейна неизменна опора. Ако Сен Клер беше хубавият й принц, то Купър беше верният й страж. Йезуитът беше жизнерадостен, умен и винаги готов да помогне на изпадналите в беда. Понякога Ребека дори се чудеше на оптимизма му. Купър от своя страна беше мрачен, но смел и надежден човек, и много й напомняше за някои от стабилните мъже, които беше познавала в Дънмоу. Девойката вече съжаляваше, че е показала слабост пред него.

— Много ме е страх — призна си тя. — Треперя и ми се повдига.

— Успокой се — Купър се наведе към нея, заигравайки се с един кичур от косата й, и Ребека забеляза, че очите му са пълни със сълзи. — В крайна сметка, ти си просто една кръчмарска дъщеря от Есекс! Въпреки това понасяш ужаси, от които на всеки мъж би му побеляла косата! Това тук обаче не е обикновена жестокост, Ребека. Наоколо обикалят същински демони. Между другото — продължи той — забелязала ли си, че всички те се страхуват от Сен Клер? Разбира се, прикриват го добре, но въпреки това се вижда, че в негово присъствие са бдителни и му засвидетелстват уважение — албиносът отпи от виното. — Кажи ми — добре ли познаващ нашия йезуит?

— Ами ти?

— Доколкото знам — присви очи Купър, — Сен Клер е роден в Ирландия, получил е образованието си в чужбина, а после — според всички налични свидетелства — е загинал в Италия. В действителност обаче той си е жив и здрав. Може би наистина е ангел.

Ребека поклати глава.

— Преди и аз смятах така, понеже около него се случваха разни странни неща, но когато го видях с Фрогмор, се убедих, че е обикновен човек. В поведението му нямаше нищо свръхестествено, само хитрост. Мисля, че Сен Клер е такъв, за какъвто се представя — йезуит, решен да унищожи злия магьосник по един или друг начин.

— А какво ще стане после според теб? — попита албиносът и почти веднага съжали за думите си.

Ребека се намести по-навътре в леглото си. Тя рядко мислеше за това. Предпочиташе да си представя, че двамата със Сен Клер винаги ще бъдат заедно. Разбира се, девойката искаше справедливост за баща си, но преди всичко копнееше за йезуита.

— Прощавай — Купър взе ръцете на Ребека в своите и ги потри, за да ги стопли. — Хората като теб би трябвало да имат гореща кръв — той остана със сведена глава. — Искам да знаеш, че каквото и да стане след смъртта на Фрогмор, аз ще остана с теб — албиносът вдигна очи и се усмихна. — Когато и да се обърнеш, ще виждаш сянката ми. Обичам те, Ребека!

— Да, знам. Нали вече ми каза.

— А ти обичаш ли ме?

— Какво всъщност е любовта? — заекна девойката. — В „Сребърният дракон“ много мъже, прекалили с ейла, са ми казвали, че ме обичат. Баща ми също твърдеше, че е обичал майка ми, но това не му пречеше да се забавлява със слугините…