Пол Дохърти - Душегубеца

В следващия момент ловджиите се втурнаха към гората с викове и крясъци и Ребека, Сен Клер и Купър останаха сами. Откъм дърветата продължаваше да се дочува зовът на ловджийски рогове, цвиленето на коне, тропотът на копита и глухият лай на кучета. Ребека погледна през рамо и видя зад тях да стои някакво дребно конче, натоварено с провизии.

— Моментът настъпи — обяви йезуитът.

После хвана юздите на кончето и тримата спътници препуснаха през заснежената поляна към главния път.

Пролетта вече се усещаше — денят беше ясен, снегът се топеше, а по небето нямаше и едно облаче. По обяд дори слънцето започна да грее по-силно. От време на време Ребека, Сен Клер и Купър спираха, за да дадат почивка на конете си и да се подкрепят, а после продължаваха лудешкия си бяг. Понякога йезуитът дръпваше юздите и поглеждаше през рамо, а веднъж Купър дори се изкачи обратно по някакъв хълм.

— От какво се боиш? — попита Ребека.

— Мина ми през ума — отвърна албиносът хладно, — че Иван може би не е излязъл на лов за дивеч. Докато бяхме в Александрова слобода, Дмитрий с усмивка на уста ми довери, че царят обичал да преследва затворниците си, а после да гледа как мастифите му ги разкъсват. Затова проверявам дали някой не е тръгнал по петите ни.

И така, тримата продължиха пътуването си. Докато препускаха през заснежената пустош, Ребека си даде сметка, че познава тези земи — от едно видение, което й се беше явило преди много години.

За известно време тя и спътниците й се движеха на юг, но после свърнаха на запад. Васлов им беше осигурил пътни карти и пропуски и колкото повече напредваха, толкова повече се засилваше вярата на Ребека, че наистина ще успеят да се измъкнат от тази ужасна страна.

— Ами когато се махнем оттук? — попита Купър. — Какво ще правим тогава? Ще се качим на някой кораб до Константинопол и ще заявим на султана, че искаме да ни предаде Фрогмор?

Сен Клер обаче отказа да бъде въвлечен в разговор и продължи да язди, вглъбен в собствените си мисли. Въпреки това йезуитът си призна, че той също не е вярвал на Васлов и на Дмитрий и че е останал изненадан от лекотата, с която са успели да избягат.

Тримата спътници пътуваха още шест дни, преди номерът на джуджето да им се изясни. Капанът щракна точно когато се приближаваха към някакъв граничен пункт. Група маскирани мъже изскочиха изневиделица от гората и въпреки че Сен Клер и Купър веднага извадиха мечовете си, нападателите им ги обградиха от всички страни. Албиносът беше изблъскан от седлото, а йезуитът се изправи в стремената и размаха оръжието си. Въоръжените със сопи мъже се опитаха да го съборят от коня, но когато не успяха, един от тях извади камата си и я заби между плешките на животното. Горкото добиче изцвили от болка и се вдигна на задните си крака, изхвърляйки Сен Клер от гърба си. Ребека изпищя, слезе от седлото и си опита да си пробие път до йезуита. В този момент някаква фигура се изправи пред нея. Девойката се опита да издере лицето на мъжа, но онзи замахна със сопата си и тя отстъпи назад. Ударът обаче се стовари върху главата й и я просна на земята. До нея паднаха още тела.

Ребека положи неимоверни усилия да остане в съзнание. В следващия момент усети, че се движи, но не на гърба на кон, ами върху някаква импровизирана носилка. По някое време тя повдигна покривалото от еленова кожа и видя Сен Клер и Купър да яздят след нея с вързани ръце. Навън не беше много студено, а наоколо звучеше някакъв неразбираем език. Девойката се унесе и тутакси потъна в море от огън, изгарящо тялото й и каращо гърлото й да съхне. После й се присъни, че отново се намира в Александрова слобода и че над нея се е надвесила някаква мечка. В следващата сцена от трескавия й кошмар тя танцуваше пред царя на Русия в оплисканата му с кръв зала за съвещания. Дмитрий и Васлов също бяха там. Командирът на опричниците й намигна иззад трона. Джуджето пък се въртеше из въздуха, заслепявайки я със зашеметяващата скорост на движенията си и с ярките си дрехи. След това Ребека се озова сред море от лед на борда на „Розата от Любек“. Наоколо нямаше никого освен нея, но платната бяха вдигнати и се издуваха от вятъра, а рулят се въртеше от само себе си. Тя извика името на Сен Клер. Вратата на капитанската кабина се отвори и отново се затвори. После се дочуха стъпки и девойката разбра, че Фрогмор също е на борда. Тя се опита да се покатери по корабните въжета, опънати между главната мачта и страничния парапет, но се подхлъзна на леда, който ги покриваше, и цопна в морето. Устата й моментално се напълни с вода, а ръцете на магьосника се впиха в раменете й. Ребека се опита да се отскубне от хватката му, мятайки се и пищейки. После Сен Клер й зашепна нещо и тя се успокои.