Пол Дохърти - Душегубеца

Последваха още видения. По някакъв начин корабът беше върнал девойката в Дънмоу и сега тя вървеше към енорийската църква по пътечката, по която изнасяха покойниците. Съдебният пристав Малбрук крещеше нещо от гроба си, а старицата Уайът се подпираше на вратата на костницата. Когато Ребека влезе в нефа, тя видя, че на мястото на любимата й статуя стои Иван. Лицето на руския цар беше гротескно изкривено, а от очите му бликаше кръв.

— О, не! — простена девойката, а после се обърна.

Към нея вървеше пастор Бейнс, хванал баща й за ръка. След това в църквата нахлуха две момчета и закрещяха някакви обиди. От костницата вече нямаше и следа, а гробището беше покрито със сняг. Ребека поклати глава и се помъчи да се събуди. Когато отвори очи, видя Сен Клер да стои над нея и да гали лицето й.

— Затворена съм в църквата и не мога да избягам — прошепна тя. — Фрогмор тук ли е?

— Не, успокой се.

Девойката имаше чувството, че е потопена във вода.

— Ужасно съм жадна.

— Разбира се, че ще си жадна.

След тези думи йезуитът се отдръпна и над нея се надвеси някакъв дребен и съсухрен мъж с бяла шапчица на главата и почерняло от слънцето лице. Той й каза нещо, а после наля между устните й няколко капки от някаква студена и ароматна напитка.

Не след дълго Ребека се унесе отново, но този път заспа дълбоко. Понякога, когато се събудеше, в стаята цареше мрак, а друг път през прозорците нахлуваше слънчева светлина. Сен Клер, Купър и онзи старец почти непрекъснато бдяха над нея. В един момент тя ги чу да я обсъждат, отвори очи и се огледа наоколо. Девойката лежеше в някакво легло, подпряна на няколко възглавници, а над главата й беше опънат бял воал. Ребека си помисли, че това е погребален саван, и мигом се развика. В следващия момент воалът беше отдръпнат и Сен Клер и Купър разтревожено се взряха в нея.

— Къде съм? — попита девойката и седна в леглото; ленените чаршафи бяха безукорно чисти. Тя попи потта от врата си. — Колко време спах?

— Познай — пошегува се Купър.

Ребека забеляза, че бялата му коса е ниско подрязана, и реши, че така му отива повече. Албиносът изглеждаше по-слаб и в по-добра форма. Сен Клер явно също си беше отпочинал добре и от тъмните кръгове около очите му нямаше и следа. Девойката потърка очи.

— Няколко дни? — опита се да налучка тя. — Последното нещо, което си спомням, е нападението в гората — Ребека обърна поглед към прозореца, през който нахлуваше ярка слънчева светлина. — Какво е това място?

— Намираме се в Каренска — руска крепост, близо до турската граница. Дмитрий ни залови отново. После повика този врач и тримата с него и Купър се грижихме за теб, докато изгаряше от треска — Сен Клер доближи до устните й някаква чаша. — Беше болна седмици наред.

— Ами Фрогмор?

— О, не се безпокой. Рано или късно той също ще се появи.

Фрогмор, издокаран като някой турски принц в богато украсена червена наметка с висока яка и алени полуботуши, напомаден и напарфюмиран, последва еничаря извън малката вила, предоставена му от имперската канцелария в Константинопол.

Откакто беше пристигнал в града, магьосникът се радваше на големи почести от страна на султана. Сюлейман го беше заобиколил с роби, които изпълняваха всяко негово желание, и го беше отрупал с дрехи, скъпоценности, храна и вино, но въпреки това Фрогмор едва потискаше яростта, която го беше обзела. Онзи проклет йезуит пак го беше измамил — Сен Клер беше откраднал кожената кесия с най-ценните му притежания и я беше заменил с друга. Само при мисълта за това магьосникът отново кипна и шумно си пое дъх. Еничарят, който го водеше, спря и намръщено го погледна. Фрогмор, който не можеше да си позволи да издава какво чувства пред новите си господари, просто му се усмихна. Да, турците едва ли биха разбрали защо един велик магьосник се тръшка заради няколко дреболии, пък и сигурно биха се зачудили как така човек с такива невероятни способности се е оставил да бъде измамен толкова лесно. Въпреки това Фрогмор беше решен да си отмъсти. Той щеше да си върне онова, което му принадлежеше, щеше да се отърве от онези джафкащи псета, Сен Клер и Купър, но преди всичко щеше да убие онази малка повлекана със заешката устна. Магьосникът вече беше прочел „Книгата на тайните“ и се беше уверил, че момичето е много опасно — смъртоносно оръжие в ръцете на Сен Клер. Всичко това обаче трябваше да почака.

— Успокой се и се овладей — каза си магьосникът.

Той винаги си казваше така, когато имаше нужда да прочисти ума — научил го беше от източните мъдреци. Сега трябваше да се подготви за срещата със Сюлейман и за изненадите, които можеше да го чакат.