Кон Игълдън - Степният вълк

Докато излизаше на слънце, усети как стегнатите му мускули прещракват от болка. Отново чу цвъртене откъм гнездото. Орлетата бяха прегладнели след самотната нощ. Може би те също бяха страдали без топлото тяло на майка им, което да ги закриля от бурята. Темуджин се разтревожи, че чува само един писък и че другото орле може да е умряло. Озърна се през рамо, за да се увери, че майката не се готви да го блъсне в стената. Не видя нищо, набра се на високия перваз, сви крака и приклекна в същата поза, в която бе застанал Хаджиун предишната вечер.

Гнездото се намираше дълбоко в кухината. Беше широко и с отвесни стени, за да не могат орлетата да се изкатерят по тях и да паднат, преди да са се научили да летят. Щом зърнаха лицето му, двете измършавели пиленца се хвърлиха надалеч от него, запляскаха уплашено с голите си криле и заграчиха за помощ. Темуджин отново огледа синевата и бързо се помоли на бащата-небе да бди над него. Запълзя напред и дясното му коляно опря в мокра тръстика и стари пера. Някакви дребни кости се счупиха под тежестта му и до носа му достигна противната воня на разложена плячка.

Едното орле затрепери от протегнатите му пръсти, а другото се опита да го клъвне и да одере ръката му. Острите им като игли нокти бяха прекалено малки, за да оставят нещо повече от слаби драскотини по кожата му. Темуджин вдигна пиленцето към лицето си и го загледа как се гърчи в ръката му.

— Баща ми ще ловува двайсет години с теб — промърмори той, освободи ивица плат от ръката си и привърза крилете и краката на орлето.

В паниката си второто почти беше успяло да се измъкне от гнездото и Темуджин се принуди да го издърпа обратно за жълтия нокът. То нададе силен крясък и се загърчи. Темуджин забеляза, че сред златото по младите пера имат червени петънца.

— Ще те нарека Червената птица — каза той и пъхна орлетата в пазвата си. Те се успокоиха от допира на кожата му, но продължиха да го драскат с нокти. Помисли си, че докато стигне долу, гърдите му ще бъдат изподрани като от бодлив храст.

Видя големия орел да профучава като тъмна сянка над главата му. Движеше се по-бързо, отколкото можеше да си представи. Едва успя да вдигне ръка, когато чу вика на Хаджиун и единственият им камък улучи птицата отстрани и осуети удара й. Тя изпищя от гняв, по-силен от този на което и да е друго животно, и Темуджин си припомни, че орлицата е истински ловец. Видя я как се опитва да размаха огромните си криле, за да запази равновесие на перваза. Не му оставаше нищо друго, освен да стои свит в тясното пространство и да се опитва да предпази лицето и врата си от свирепите й нокти. Чу я да крещи в ухото му и усети удара на крилете, после тя падна, като продължаваше да крещи. Момчетата гледаха как орелът се спуска по стръмна спирала надолу, като едва контролира падането си. Едното му крило бе неподвижно, а другото се извиваше и пляскаше в издигащите се нагоре въздушни потоци. Темуджин задиша по-бавно и усети, че сърцето му се успокоява. Имаше орле за баща си, а може би щеше да му бъде позволено да обучи Червената птица за себе си.

Бехтер и Хазар бяха вече при понитата с Темуге, когато Темуджин най-сетне се спусна долу. Хаджиун бе останал с него и му помагаше, доколкото можеше. Така на Темуджин не му се наложи да изложи на риск ценната плячка. Въпреки това, когато най-сетне стъпи на равното и погледна нагоре, върхът му се стори невъзможно далеч и някак чужд, сякаш други момчета го бяха катерили.

— Намерихте ли гнездото? — попита Хазар. По гордите им погледи разбра какъв ще бъде отговорът им.

Хаджиун кимна.

— С две орлета вътре. Надвихме майката и ги взехме.

Темуджин остави малкия си брат да разкаже историята. Знаеше, че останалите няма да разберат какво е да стоиш свит, целият свят да е далеч под краката ти, а смъртта да те блъска по раменете. Откри, че не беше усетил страх, макар че сърцето и тялото му реагираха бурно. На Червения хълм той беше изпитал миг на радост и бодрост, но бе прекалено объркан, за да говори за това — поне засега. Може би щеше да го сподели с Есугей, ако завари хана в по-добро настроение.

Темуге също бе прекарал зле нощта, макар че бе успял да се скрие с понитата и от време на време се беше подкрепял с глътка топло мляко. На четиримата и през ум не им мина да му благодарят, че е видял орела. Не се беше катерил с останалите. Единственото, което получи от братята си, бе силна плесница от Бехтер, когато откри, че Темуге е изпразнил цицката на кобилата му през нощта. Когато потеглиха, малкото момче ревеше с пълна сила, но останалите не показаха никакво съчувствие. Всички умираха от глад и жажда и дори обикновено слънчевият Хазар се намръщи заради лакомията на брат си. Не след дълго го оставиха зад себе си, докато яздеха в тръс през зелената равнина.