Кон Игълдън - Вратите на Рим

Тази книга никога нямаше да бъде започната, нито завършена без помощта и подкрепата на много хора. Бих искал да благодаря на Виктория, която беше постоянен източник на помощ и насърчение. Както и на редакторите в „Харпър и Колинс", които преведоха книгата през целия процес. Всички грешки, които останаха, за съжаление, са лично мои.

Благодарен съм и на Ричард, който ми помогна да не се насаждам на пачи яйца и осъществи Марк. Накрая — на съпругата ми Ела, която имаше повече вяра от мене и направи така, че пътят да изглежда лек.

Двете момчета се промъкваха през гората по една едва забележима пътека. Бяха толкова изцапани с гъста черна кал, че някой спокойно би ги взел за горски духове. По-високото беше със сини очи, неестествено бляскави сред маската от напукана кал, напластена по лицето му, от която изпитваше непреодолим сърбеж. Ухили се и каза:

— Само като ни видят, ще ни убият, Марк.

Прашката в ръката му се мяткаше покрай крака му, изпъната от тежестта на гладък речен камък.

— Ти си виновен, Гай, ти ме бутна. Казах ти, че покрай реката още е мокро.

По-ниското момче се засмя и блъсна приятеля си в храстите. Нададе триумфален вик и побягна, когато Гай се измъкна от храсталака и хукна след него, размахал прашката.

— На бой! — извика той с тънкия си, все още детски глас.

Боят, който щяха да изядат у дома заради съсипаните туники, засега беше далечно видение, пък и двете момчета знаеха как да се измъкват от неприятни ситуации. В момента ги вълнуваше само едно — да търчат с всичка сила по горските пътеки. Бяха боси и по ходилата им вече имаше мазоли, въпреки че и двамата още не бяха навършили осем години.

— Този път ще те хвана — изпъхтя Гай, без да забавя ход.

Не можеше да се начуди на това, че Марк, който също като него имаше две ръце и два крака, може да ги движи по-бързо от него. Всъщност, понеже беше по-нисък, би трябвало и крачката му да е по-къса.

Клонките, които закачаше по пътя си, го шибаха по голите ръце. Чуваше как Марк тича далеч пред него и му се подиграва. Гай вече дишаше тежко, гърдите го боляха.

Внезапно изскочи на една полянка и спря поразен. Марк лежеше на земята, мъчеше се да се изправи и се държеше за главата с дясната си ръка. Трима мъже — не, по-скоро големи момчета — стояха около него, стиснали дебели тояги.

Гай изстена. Гонитбата ги беше отвела далеч от малкото имение на баща му и бяха навлезли в онази част от гората, която беше собственост на съседите. Би трябвало да забележи пътеката, очертаваща границата, но беше твърде зает да преследва Марк.

— Я виж кой дошъл! Два плужека, търкаляли се в калта!

Каза го Светоний — първородният от съседното имение. Беше на четиринадесет години и се чудеше какво да прави, преди да го вземат в армията. Гордееше се с яките си мускули, каквито двете по-малки момчета все още нямаха. Русата му коса висеше сплъстена над лице, изпъстрено с бели гнойни пъпки, плъзнали по челото и бузите му, червени обриви се криеха под туниката му. Държеше дебела тояга и водеше и двама приятели, пред които да се перчи.

Гай разбра, че е на чужда територия, и се изплаши. С Марк бяха нарушили границата — щяха да отнесат най-малко по няколко тояги, а можеше и да им потрошат костите. Марк се мъчеше да се изправи — явно някое от по-големите момчета го беше ударило лошо.

— Пусни ни да си вървим, Тоний, чакат ни.

— Говорещ плужек! Извадихме късмет, момчета! Хващайте ги! Имам връв за връзване на свине, обаче става и за плужеци.

Гай изобщо не помисли да бяга — нали Марк не можеше да върви. Това не беше игра — но вероятно щяха да се измъкнат, ако се примолеше на големите момчета, ако им заговореше като на скорпиони, готови да жилят без предупреждение.

Другите две момчета се доближиха с готови за бой тояги. Гай не ги познаваше. Единият дръпна Марк да стане, а другият — здравеняк с тъпашко лице — мушна Гай в корема с върха на тоягата си. Гай се преви от болка. Чу как момчето се изсмя, докато той стенеше.

— Я, виждам един клон, много подходящ. Вържете им краката и ги окачете на него. После ще видим кой се цели най-добре с копие и камък.

— Баща ти се познава с баща ми — изсъска Гай, когато болката понамаля.

— Вярно. Обаче не го харесва. Баща ми е истински патриций, а не като твоя. Ако поиска, може да накара цялото ти семейство да му прислужва. И аз мога да накарам лудата ти майка да търка тухления под в кухнята ни.