Кон Игълдън - Вратите на Рим

Когато чу стъпки, Гай се обърна изплашено, но като видя, че е Марк, се отпусна и се усмихна.

— Радвам се, че дойде, Марк. Не знаех по кое време ще мине Светоний, затова се навъртам тук. Като те чух, помислих, че е той.

— И аз има защо да стоя тук с тебе. Нали сме приятели? Не го забравяй. И аз имам да му връщам един бой.

— Ръката ти е счупена, Марк. Пък и аз имам да му връщам два боя срещу единия твой.

— Вярно е, но аз мога да скоча върху него от някое дърво или да го спъна.

— Ще го бия със собствени сили.

Марк не каза нищо. В жизнерадостното момче, което стоеше насреща му, днес имаше нещо студено и непрощаващо.

Слънцето полека се издигаше. Сенките меняха местата си. Марк седна. Най-напред подви крака, но след малко ги простря пред себе си. Нямаше да заговори пръв. Гай го бе предизвикал на състезание. Но той можеше да издържи да мълчи с часове, както явно му се искаше на Гай. Сенките полека се изместваха. Марк бележеше напредването им с пръчки. Пресметна, че чакат вече цели три часа. Изведнъж Светоний се появи безшумно на пътеката. Видя ги, ухили се и спря.

— Започваш да ми харесваш, вълче. Мисля, че днес ще те убия или може би ще ти счупя крака. Кое според тебе ще е по-честно?

Гай се усмихна и се изправи.

— Ами опитай се да ме убиеш. Ако не, аз ще продължа да се бия с тебе, докато не порасна и не стана достатъчно силен, за да те убия. И ще легна с твоята жена, след като първо я дам на приятеля си.

Марк загледа с ужас Гай — как можеше да говори такива невъзможни неща? Може би трябваше просто да избягат. Светоний ги изгледа с присвити очи и измъкна от колана си нож.

— Ах, ти, вълче… плужек такъв… твърде си глупав, за да ме ядосаш, но ме дразниш с това джавкане на недорасло кутре. Ще ти затворя устата завинаги.

Хвърли се към тях — и земята под краката му се провали с трясък и той изчезна сред облак прах и листа.

— Улучи вълчия капан, Светоний! — извика триумфиращо Гай.

Голямото момче напразно се мъчеше да се измъкне от ямата — Гай и Марк подскачаха около нея и го тъпчеха по пръстите, когато се опитваше да се хване за сухата ронеща се пръст. Пленникът им ги ругаеше и ги проклинаше, но двамата продължаваха възторжено да се тупат по гърбовете и да му се хилят предизвикателно.

— Помислих дали да не ти пусна някой огромен камък, както правят с вълците на север — каза тихо Гай, когато Светоний притихна в гневно мълчание на дъното на ямата. — Но ти не ме уби, затова и аз няма да те убия. Може дори да не кажа на никого как сме подмамили Светоний във вълчи капан. Дано имаш късмет някой да те измъкне оттук.

Гай нададе боен вик и хукна в гората. Марк го последва. Възторжените им крясъци бързо заглъхнаха.

Докато тичаше — пръв както винаги — по тясната пътека, Марк извика през рамо:

— Ти не каза ли, че ще го биеш със собствени сили?

— Казах. Цяла нощ копах дупката.

Слънцето грееше през клоните. На двете момчета им се струваше, че могат да тичат цял ден, без да спират.

Останал сам, Светоний успя да се измъкне от ямата. Огледа критично омазаната си с кал туника и тръгна към къщи. Отначало се мусеше, но щом излезе изпод дърветата под слънчевата светлина, се разсмя.

Гай и Марк следваха Тубрук, който вървеше из полето, за да го подготви за разораване. На всеки пет крачки протягаше ръка и Гай му подаваше едно колче от тежката кошница, която носеше. Тубрук държеше въже, увито около дървена мотовилка, и с неизменно търпение връзваше колчето, после подаваше мотовилката на Марк да я подържи, докато той набие колчето в твърдата земя. От време на време поглеждаше назад към все по-удължаващата се линия на граничните колчета, изсумтяваше доволно и продължаваше напред.

Работата беше еднообразна и на двете момчета ужасно им се искаше да избягат към Марсово поле — огромното празно място извън градските стени, където можеха да яздят и да участват в различните игри.

— Дръж здраво — изсъска Тубрук на Марк, когато усети, че момчето се е разсеяло.

— Още колко остава, Тубрук? — запита Гай.

— Колкото да свършим работата както трябва. Полето трябва да се бележи за орачите, колчетата трябва да се набият добре, за да се очертаят границите. Баща ти иска да увеличи доходите от имението, а тук почвата е добра за смокини. Можем да ги продаваме на градските пазари.

Гай огледа зелено-златистите хълмове, по които се простираха владенията на баща му.

— Значи имението е богато?

Тубрук се изкикоти.

— Осигурява ти храна и дрехи, но нямаме достатъчно земя, за да сеем ечемик или пшеница. Прибираме малка реколта и това означава, че трябва да отглеждаме неща, които градът иска да купи. Цветните градини дават семена, а те се намачкват, за да се добиват масла за градските благороднички. Баща ти купи и десетина кошера. Така че, момчета, само след няколко месеца ще ядете мед, пък и той също се продава доста добре.