Кон Игълдън - Вратите на Рим

Една седмица след побоя в гората Марк все още беше на легло — много слаб, но силите му започваха да се възстановяват. Гай също още усещаше болки в цялото тяло. Лицето му представляваше невероятна смесица от жълти и пурпурни петна. Заздравяващата плът лъщеше, забележимо твърда на допир. Но вече беше време да намери Светоний.

Вървеше из гората, част от семейното имение, а умът му беше пълен със страх и болка. Ами ако не намереше Светоний? Нямаше причина да предполага, че врагът му редовно се разхожда из гората. Обаче ако пак бе излязъл заедно с приятелите си? В такъв случай щяха да го убият, без никакво съмнение. Но сега Гай беше взел един лък и се упражняваше да го опъва. Беше мъжки лък, твърде голям за него, но установи, че може да забие единия край в земята и да изстреля една стрела, колкото да уплаши Светоний, ако стане нужда.

— Светоний, ти си пъпчасала торба, пълна с фъшкии. Ако те хвана в земята на баща ми, ще ти пусна една стрела в главата.

Вървеше и говореше на висок глас. Беше прекрасен ден за разходка и сигурно щеше да се чувства много приятно, ако не беше сериозната причина да дойде тук. Беше намазал косата си с масло и я беше пригладил; беше с чисти, съвсем обикновени дрехи, които не пречеха на движенията му.

Още не беше пресякъл границата между именията, затова се изненада, когато чу стъпки и видя Светоний, който изскочи на широката пътека заедно с едно кикотещо се момиче. В първия момент по-голямото момче не го забеляза, защото беше заето с момичето.

— Влизаш в чужда собственост — изръмжа Гай, доволен да чуе как думите му излизат от гърлото с хладен, макар и все още тънък глас. — Ти си в земята на баща ми.

Светоний подскочи и изруга, но когато видя Гай да забива единия край на лъка в земята и разбра заплахата, избухна в смях.

— Ах, ти, малко вълче! Хиляда живота ли имаш? Не ти ли стигна боят последния път, а, вълче?

Според Гай момичето беше доста хубавичко, но му се искаше да не е тук. Не си беше представял, че някоя жена ще стане свидетел на тази среща, и усети нов вид опасност от страна на Светоний.

Светоний прегърна момичето през раменете и каза подигравателно:

— Внимавай, скъпа, той е опасен боец. Особено опасен е, когато виси с главата надолу, тогава направо е неотразим!

Двамата с момичето се засмяха.

— За този ли ми говореше, Тоний? Виж каква сърдита физиономия има!

— Ако те видя пак тук, ще те застрелям — каза толкова бързо Гай, че думите се застъпваха. — Изчезвай оттук.

Светоний вече не се усмихваше. Преценяваше шансовете си.

— Добре тогава, нахално вълче, ще ти дам това, което май ти се иска.

И без никакво предупреждение се втурна към него. Гай пусна стрелата, но избърза и тя прониза туниката на по-голямото момче, без да му нанесе някаква вреда. Светоний изкрещя триумфално и се хвърли да го сграбчи. Очите му хвърляха жестоки пламъци. Изпаднал в паника, Гай размаха лъка и го удари по носа. Потече кръв и Светоний изрева от гняв и болка. Гай вдигна отново лъка, но Светоний го хвана с едната си ръка, сграбчи го за гърлото с другата и понесен от инерцията, измина с него шест-седем крачки.

— Някакви други заплахи? — изръмжа той. Стискаше все по-силно.

Кръв шуртеше от носа му и цапаше туниката му. Той измъкна лъка от ръката на Гай и започна да го налага, без да пуска гърлото му. „Ще ме убие и ще каже, че е било нещастен случай — помисли отчаяно Гай. — Виждам го в очите му… не мога да дишам“.

Заудря по-голямото момче с юмруци, но ръцете му не бяха нито достатъчно здрави, нито достатъчно дълги, за да постигне някакъв успех. Светът пред очите му избледня, ушите му престанаха да чуват и той изгуби съзнание в мига, когато Светоний го тръшна върху влажните листа.

След около час Тубрук го намери на пътеката и го свести, като поля главата му с вода. Лицето на Гай пак не приличаше на нищо. Едното око, което едва можеше да се отвори, беше цялото кръвясало и не виждаше почти нищо. Носът му пак беше счупен. Останалото представляваше еднообразна гледка — синина до синина.

— Тубрук — измърмори замаяно момчето. — Паднах от едно дърво.

Смехът на огромния мъж отекна в гъстата гора.

— Знаеш ли, момче, никой не се съмнява в смелостта ти. Но не съм сигурен, че можеш да се биеш. Време е да научиш и това, преди да вземат да те убият. Когато баща ти се върне от града, ще му поставя този въпрос.

— Нали няма да му кажеш, че… Ще му кажеш, че съм паднал от дърво. И че съм се ударил в много клони.

Усещаше в устата си вкуса на кръвта, която се стичаше от счупения му нос.