Кон Игълдън - Вратите на Рим

Добре поне, че можеше да говори. Единият от приятелите на Светоний усилено овързваше краката на Гай с дебелата връв от конски косъм и тъкмо се канеше да го залюлее във въздуха. Какво трябваше да каже, за да ги спре? Баща му на практика нямаше особена власт в града. Семейството на майка му беше дало един-двама консули, и толкоз. Вуйчо му Марий беше влиятелен човек — поне така казваше майка му.

— Ние сме благородници — вуйчо ми Марий не е човек, на който…

Във въздуха отекна висок крясък — връвта, метната над клона, се опъна и Марк увисна във въздуха надолу с главата.

— Вържи края за ето онзи пън. Хайде сега, давай другия плужек — изкомандва Светоний с противен кикот.

Другите двама изпълняваха безпрекословно заповедите му. Нямаше смисъл да ги моли за помощ.

— Пусни ни, пъпчива жаба такава! — изкрещя Марк. Лицето му беше потъмняло от нахлулата кръв.

Гай изстена. Сега вече щяха да ги убият — беше сигурен.

— Ама че си глупак, Марк! Не биваше да споменаваш пъпките!

Светоний вдигна вежди и отвори учудено уста. Набитото момче с тъпашкото лице застина, стиснало въжето, на което висеше Марк.

— Направи грешка, плужеко. Деций, вържи и тоя и го увиси. Сега ще му пусна малко кръв.

Изведнъж светът се завъртя пред очите на Гай, той усети как въжето се опъва и ушите му зашумяха от внезапно придошлата кръв. Бавно се извъртя и видя Марк да виси точно като него — с нос, разкървавен от първия удар, който го беше проснал на земята.

— Поне ми спря кръвта от носа, Светоний. Благодаря.

Гласът на Марк леко трепереше и Гай се усмихна на храбростта му.

Когато беше дошъл да живее при тях, още много малък, Марк, разбира се, беше плах, а и беше дребен за възрастта си. Тогава Гай го разведе из имението и накрая се качиха на сеновала. Гай предложи да скочат, но видя, че ръцете на Марк треперят, и каза весело:

— Аз съм пръв, ще ти покажа как се прави. — И се спусна от върха на купата с краката напред.

Тупна долу и зачака Марк. И точно когато мислеше, че няма да го дочака, една малка фигурка се стрелна покрай него. Гай се дръпна и в същия миг Марк се сгромоляса задъхан в купчината сено.

— Мислех, че ще те е страх — каза Гай.

— Страх ме беше — призна тихо Марк, — но вече няма. Кълна се. — Мигаше учудено.

Грубият глас на Светоний нахлу в обърканите мисли на Гай:

— Приятели, за да омекне месото, трябва да го поочукаме. Започвайте. Ето така.

Замахна с тоягата към главата на Гай и го улучи в ухото. Светът стана бял, след това черен и когато Гай отвори очи, всичко се въртеше заедно с въжето, на което беше увиснал. Светоний продължаваше да брои:

— Едно, две, три… едно, две, три…

Стори му се, че чува вика на Марк. След това изгуби съзнание сред смехове и възторжени възклицания.

На няколко пъти се свестява и отново припада. Дойде в съзнание чак привечер. Дясното му око беше подуто, лицето му лепнеше от засъхнала кръв. Двамата с Марк още висяха с главата надолу и леко се полюляваха под поривите на вечерния ветрец.

— Събуди се, Марк! Марк!

Приятелят му не помръдваше. Изглеждаше ужасно. Кората от засъхнала речна кал се беше напукала и цялото му тяло беше покрито със сипкава прах, прошарена в червено. Челюстта му беше подута, над слепоочието имаше цицина. Подпухналата му лява ръка изглеждаше синьо-лилава в намаляващата светлина на деня. Гай се опита да раздвижи ръцете си, стегнати от връвта. Макар че бяха болезнено схванати, можеше да ги мърда и той започна да ги измъква от примката. Пренебрегна острата болка — трябваше да помогне на приятеля си. Трябваше да се оправят. На всяка цена. Но най-напред трябваше да се освободи.

Измъкна едната си ръка и посегна надолу към земята, но пръстите му сграбчиха само прах и мъртви листа. Нищо. Освободи и другата и започна да търси наоколо, като се залюля бавно в кръг. Да, ето един малък камък с остър връх. Сега настъпваше трудната част.

— Марк! Чуваш ли ме? Ще те освободя, не се тревожи. А след това ще убия Светоний и тлъстите му приятели.

Марк висеше мълчаливо, отворил безжизнено уста. Гай си пое дълбоко и дъх и се подготви за болката. Да се надигне, за да пререже дебелото въже само с един остър камък — това и в нормални обстоятелства щеше да е трудно, но сега, когато коремът му беше смазан от побоя, му се струваше невъзможно.

Хайде!

Надигна се и изкрещя от болка. Успя да стигне до клона и го хвана с две ръце, задъхан от усилието. Причерня му. Помисли, че сигурно ще повърне, че няма да издържи така повече от няколко мига. После полека посегна и започна да претърква въжето с камъка, като се мъчеше да не докосва мястото, където то се врязваше в месото.