Кон Игълдън - Степният вълк

Темуджин му помогна да стигне цепнатината и го загледа как се пъха навътре, прогонвайки двойка малки гущерчета. Едното изтича до ръба и скочи с разперени крака, падайки дълго надолу. Мястото едва стигаше за двамата, но поне бяха защитени от вятъра. След стъмване щеше да бъде неудобно и страшно и Темуджин знаеше, че ще е истински късметлия, ако успее да заспи.

— Бехтер избра лесния път — каза той, хвана ръката на Хаджиун и се издърпа навътре.

Бурята бушува над Червения хълм през цялата нощ и утихна едва на зазоряване. Слънцето отново заблестя ярко от чистото небе и изсуши синовете на Есугей, които излязоха от цепнатините и скривалищата си. И четиримата бяха стигнали прекалено високо, за да посмеят да се спуснат. Бяха прекарали студена и мокра нощ; задрямваха и се събуждаха рязко, сънувайки, че летят в пропастта. Когато зората докосна двойния връх на Червения хълм, момчетата бяха сковани и се прозяваха, а под очите им имаше тъмни кръгове.

Темуджин и Хаджиун бяха страдали по-малко от другите двама благодарение на скривалището си. Веднага щом стана достатъчно светло, за да може да вижда, Темуджин излезе от цепнатината, за да вземе първото орле. Едва не падна, когато от запад към него се спусна тъмна сянка — възрастен орел, голям почти колкото него.

Птицата не посрещна радостно двамата натрапници толкова близо до малките й. Темуджин знаеше, че женските са по-големи от мъжките, и предположи, че именно майката пищеше и кръжеше яростно над тях. Орлетата останаха ненахранени, голямата птица излиташе час по час и се рееше над цепнатината, като държеше момчетата под око. Беше ужасяващо и прекрасно да се намират на такава височина и да се взират в тъмните очи на птицата, увиснала във въздуха с разперени криле. Ноктите й се отваряха и свиваха конвулсивно, сякаш си представяше как разкъсва плътта им. Хаджиун потрепери, изгубен в захлас и ужас, че огромното създание всеки момент ще се стрелне към тях и ще ги измъкне навън като мармоти от дупката им. Не разполагаха с друго оръжие освен жалкия нож на Темуджин и не бяха в състояние да се защитят от ловец, способен с един-единствен удар да счупи гръбнака на куче.

Темуджин гледаше как златистокафявата глава се върти възбудено наляво-надясно. Предположи, че птицата ще остане тук през целия ден и мисълта да остане открит на перваза под гнездото изобщо не му хареса. Един удар с такъв нокът щеше да му бъде достатъчен. Опита се да си спомни какво беше чувал за дивите птици. Може би щеше да подплаши майката, ако се разкрещи? Обмисли тази възможност, но не му се искаше да привлече Бехтер и Хазар на върха — не и преди да е увил орлетата и да ги е прибрал в пазвата си.

Хаджиун се беше долепил до наклонената червена скала в цепнатината. Темуджин видя, че брат му държи камък и преценява тежестта му.

— Можеш ли да я уцелиш? — попита той.

Хаджиун сви рамене.

— Може би. Ще ми трябва голям късмет. Само този камък успях да намеря.

Темуджин тихо изруга. Орелът изчезна за известно време, но птиците бяха умели ловци и младежът нямаше да се излъже и да излезе от сигурното си убежище. Изпухтя, обхванат от чувство за безизходност. Беше гладен, предстоеше му дълго и трудно спускане. Но двамата с Хаджиун не заслужаваха да се връщат с празни ръце.

Спомни си за лъка на Бехтер, който беше долу при Темуге и понитата, и се наруга, че не се е сетил да го вземе. Не че Бехтер щеше да му позволи да пипне двойно извитото оръжие. По-големият му брат толкова се дуеше с него, колкото и с всичките си воински украшения.

— Вземи камъка — каза Хаджиун. — Ще се върна до гнездото и ако се появи, ще успееш да я уцелиш.

Темуджин се намръщи. Планът му изглеждаше смислен. Той беше отличен стрелец, а Хаджиун — по-добрият катерач. Единственият проблем беше, че орлетата щеше да вземе Хаджиун, а не той. Положението беше деликатно, не му се искаше някой да му отмъкне славата.

— Задръж камъка. Аз ще взема орлетата — каза той.

Хаджиун обърна тъмните си очи към по-големия си брат. Прочете мислите му и кимна.

— Добре. Имаш ли в какво да ги увиеш?

Темуджин отпра няколко ивици от туниката си с ножа. Дрехата беше съсипана, но птиците бяха далеч по-голяма награда и загубата си заслужаваше. Уви ивиците около дланите си, подаде глава от цепнатината и се огледа за движеща се сянка или кръжаща точка в небето. Птицата беше погледнала в очите му и знаеше какво се опитва да стори. Той беше сигурен. Видя разум в погледа й — също като в погледа на куче или ястреб, а може би и повече.