Кон Игълдън - Степният вълк

Момчетата видяха бойците на баща си много преди на хоризонта да се появят герите на племето. Бяха забелязани почти веднага, щом излязоха от сянката на Червения хълм, и във въздуха се разнесе протяжният писък на рог.

Не показаха нервността си, но присъствието на ездачите тук можеше да означава единствено, че са търсили тях. Всички несъзнателно се приближиха един до друг, щом разпознаха препускащия насреща им Елук. На лицето му нямаше усмивка.

— Баща ви ни прати да ви търсим — каза той, обръщайки се към Бехтер.

Темуджин веднага се наежи.

— И друг път сме нощували навън — отвърна той.

Елук обърна малките си черни очи към него, потърка брадичката си и поклати глава.

— Но не без да предупредите, не в буря и не точно когато майка ви ражда — рязко отсече той, сякаш гълчеше малко дете.

Темуджин видя, че Бехтер пламва от срам, и реши да не дава воля на гнева си.

— Е, намери ни. Ако баща ни е ядосан, това е между него и нас.

Елук отново поклати глава и Темуджин видя злобно пламъче в очите му. Никога не беше харесвал дружинника на баща си, макар да не можеше да обясни защо. В гласа на Елук се долавяше злонамереност.

— От притеснения за вас майка ви едва не изгуби детето си — каза той.

Очите му заповядваха на Темуджин да сведе поглед и момчето усети как бавно се изпълва с гняв. Орлетата до гърдите му вдъхваха кураж. Знаеше, че баща му ще им прости всичко, щом види птиците. Темуджин вдигна ръка, за да спре останалите, и дори Бехтер се подчини на жеста му. Елук бе принуден да обърне понито си към тях. Лицето му бе потъмняло от раздразнение.

— Няма да яздиш с нас, Елук. Връщай се — каза Темуджин. Видя как воинът се напряга и бавно поклати глава. — Днес ще яздим само с орлите — каза Темуджин, без да издава напиращото в него веселие.

Братята му се ухилиха, наслаждавайки се на тайната и на обърканото лице на Елук. Мъжът погледна към Бехтер и видя, че погледът му е забит в нещо неопределено на хоризонта. Изсумтя.

— Баща ви ще набие смирение в дебелите ви кожи — каза той с потрепващ от гняв глас.

Темуджин го погледна спокойно. Дори понито му стоеше абсолютно неподвижно.

— Не. Няма да го направи. Един от нас някой ден ще стане хан, Елук. Помисли за това и се връщай, както ти казах. Ще се приберем сами.

— Тръгвай — внезапно каза Бехтер с по-дълбок глас от тези на братята си.

Елук го погледна, сякаш са го ударили. Не можаха да видят очите му, когато обърна коня си, като го управляваше само с колене. Не каза нищо, но най-сетне кимна отсечено и се отдалечи, оставяйки ги сами, треперещи от странно напрежение. Не бяха в опасност, Темуджин бе почти сигурен в това. Елук не беше толкова глупав, че да извади оръжие срещу синовете на Есугей. В най-лошия случай можеше да ги напердаши и да ги накара да се върнат пеша. Въпреки това усещането бе като от спечелена битка и Темуджин чувстваше погледа на Бехтер върху врата си през целия път до реката и лагера на баща им.

Доловиха острата миризма на урина още преди да видят герите. След прекараната в сянката на Делиун-болдах зима миризмата се беше пропила в почвата около герите. В края на краищата, човек не беше склонен да се отдалечава прекалено много в тъмното. И все пак, това беше техният дом.

Елук стоеше до гера на баща им и очевидно чакаше да види как ще бъдат наказани. Темуджин се зарадва, че е предизвикал такъв интерес, и продължи с високо вдигната глава. Хазар и Хаджиун препуснаха пред него, Темуге се отплесна от миризмата на овнешко, а Бехтер възвърна обичайната си мрачна физиономия.

Есугей излезе, щом чу понитата им да цвилят, поздравявайки останалите от стадото. Носеше меч на хълбока си и бе облечен в тежка синя роба със златни шевици, която се спускаше до коленете му. Ботушите и панталоните му бяха чисти и добре излъскани и той сякаш изглеждаше още по-висок. На лицето му не се четеше гняв, но те знаеха, че се гордее с умението си да прикрива чувствата си — нещо, което трябваше да научи всеки воин. По стар навик Есугей прецени синовете си, докато приближаваха към него. Отбеляза, че Темуджин крие нещо до гърдите си и долови скритото им вълнение. Дори Бехтер полагаше усилия да не издава задоволството си и Есугей се запита какво ли са намерили момчетата му.

Видя също, че Елук се суети недалеч и се преструва, че четка понито си. Това беше странно за дружинник, който държи кобилата си със сплъстена от кал и тръни опашка. Познаваше Елук достатъчно добре, за да долови, че киселото му настроение е насочено към момчетата. Щеше да свие рамене, но вече бе заел неподвижната стойка на воин. Затова изхвърли грижите на Елук от главата си.