Кон Игълдън - Степният вълк

Стомахът му се преобърна и той се уплаши, че вятърът ще го откъсне от високата скала и ще го смаже на земята по вина на Темуге. Пръстите му трепереха при всяко следващо захващане, това беше първият знак за слабост. Набра сила от гнева си и продължи нагоре.

Трудно беше да предположи докъде е стигнал, но Темуге и понитата се виждаха като малки петънца долу, а ръцете и краката му горяха от напрежението. Стигна до един перваз, където можеше да се скрие от вятъра, да си поеме дъх и да си почине малко. Отначало не виждаше как може да продължи и проточи врат, за да се огледа по-добре. Нима щеше да заседне тук, докато другите намерят по-лесен път до върха? Само Хаджиун бе по-добър катерач от него и Темуджин знаеше, че трябва да спре за известно време и да даде почивка на напрегнатите си мускули. Пое дълбоко дъх в топлия въздух, като се наслаждаваше на гледката. Оттук можеше да види герите на племето и се зачуди дали Хулун вече не е родила. Колко ли часа бяха минали, откакто бяха при Червения хълм?

— Да не заседна? — разнесе се глас над него.

Темуджин изруга на глас, когато видя лицето на Хаджиун да се подава над перваза. Момчето посрещна погледа му и в очите му заигра усмивка. Темуджин запълзя по перваза, докато не намери сигурно място за хващане. Надяваше се, че то ще го доведе до друго удобно място по-нагоре. Под погледа на Хаджиун успокои дишането си и си придаде спокойното изражение на опитен воин. Трябваше да скочи, за да стигне до втората хватка, и за миг страхът му взе връх. Долу на земята такъв скок беше нищо работа, но пък и падането щеше да е от съвсем ниско. Тук вятърът стенеше в цепнатините и Темуджин не смееше и да помисли за пустотата зад гърба си.

Ръцете и краката му бясно заработиха, докато се набираше нагоре с внезапен прилив на енергия. Спирането означаваше падане и Темуджин изрева, докато се мъчеше да стигне до коленичилия Хаджиун, който спокойно наблюдаваше придвижването му.

— Ха! Планинските ханове никога не засядат — каза триумфиращо Темуджин.

Брат му прие тези думи с мълчание.

— Хълмът се разделя точно над нас — каза той. — Бехтер тръгна по южната страна към върха.

Темуджин бе впечатлен от спокойствието на брат си. Хаджиун отиде до ръба на червената канара, и се приближи толкова близо, че вятърът развя сплетената му коса.

— Бехтер не знае къде са орлите. Ако изобщо ги има — каза Темуджин.

Хаджиун отново сви рамене.

— Той тръгна по лесния път. Не мисля, че един орел ще свие гнездо на толкова достъпно място.

— Значи има и друг път? — попита Темуджин и изпълзя по полегатия склон, за да огледа по-добре върховете на Червения хълм. Пътищата бяха два, точно както бе казал Хаджиун. Различи Бехтер и Хазар на южния. Дори от това разстояние момчетата можеха да разпознаят силната фигура на по-големия брат, който се движеше бавно, но сигурно. Северният връх, който се извисяваше над Темуджин и Хаджиун, представляваше скално копие, по-трудно за катерене и от отвесната стена, с която се бяха преборили.

Темуджин стисна юмруци, усещайки тежестта в ръцете и прасците си.

— Готов ли си? — попита го Хаджиун и кимна към северния склон.

Темуджин се пресегна и бързо сграбчи сериозния си малък брат за врата. Видя, че Хаджиун е изгубил един нокът на дясната си ръка. Засъхнала струйка кръв се стичаше по нея, но момчето не показваше никакви признаци на болка.

— Готов съм — каза Темуджин. — Защо ме изчака?

Хаджиун леко се усмихна и се хвана за скалата.

— Ако паднеш, един ден Бехтер ще стане хан.

— При това може да се окаже добър хан — с неохота каза Темуджин. Не му се вярваше, но си спомни как Бехтер се беше борил с дружинниците на баща им. В света на възрастните имаше неща, който все още не разбираше напълно, но Бехтер все пак имаше вид на воин.

Хаджиун изсумтя.

— Той язди като камък, братко. Кой ще последва човек, който стои толкова зле на коня?

Темуджин се усмихна и двамата се закатериха нагоре.

Беше по-лесно, когато напредваха заедно. На няколко пъти Темуджин даде опора на Хаджиун, докато момчето се катереше по скалата като пъргав паяк. Катереше се толкова добре, колкото и яздеше, но младото му тяло показваше признаци на изтощение. Темуджин видя, че той започва да пребледнява, щом се изкатериха още стотина стъпки нагоре. И двамата дишаха трудно, а ръцете и краката им изведнъж станаха прекалено тежки, за да се движат.

Слънцето беше минало най-високата точка в небето и започваше да се спуска към хоризонта на запад. Темуджин го поглеждаше всеки път, щом успееше да намери място да си почине за миг. Тъмнината не биваше да ги сварва тук, иначе и двамата щяха да паднат. По-тревожни бяха надигащите се в далечината облаци. Една буря щеше да ги издуха от Червения хълм. Той се уплаши за братята си, когато Хаджиун се изпусна и едва не запрати и двамата в пропастта.