Сигрид Унсет - Венецът

Отново излязоха на източната уличка. Слънцето вече хвърляше златисти отблясъци. От навалицата из въздуха се носеше лека мъгла. Беше толкова красиво и топло, а хората идваха от планината, накъсали свежи листа от дърветата, за да украсят домовете си за празника. Ингебьорг предложи да отидат до моста, защото по това време там се случвали много забавни неща. Отвъд рекичката се събирали фокусници и факири. Дори била чувала за цял кораб, пълен с екзотични животни. Показвали ги в клетки долу, на брега.

Хокон, след като си бе пийнал немска бира в „Микле“, беше поомекнал и в добро разположение на духа. Двете жени го хванаха под ръка и го помолиха много мило. Той бързо склони и тримата поеха към планината.

На другия бряг на реката имаше само няколко имения, пръснати по зелените склонове чак до стръмните планински била. Минаха покрай миноритския манастир. Кристин се засрами, задето си спомни, че възнамеряваше да даде почти цялото си сребро за душата на Арне. Не искаше обаче да го сподели със свещеника в монашеската обител. Боеше се от въпросите му. Обмисляше да се приближи до босоногите братя и да ги попита там ли е брат Едвин. Много й се искаше да го види, но нямаше представа как по най-благочестив начин да заговори някого от монасите и да му изложи молбата си. Не й останаха достатъчно пари за литургия. Ще трябва да се примири и само да запали голяма свещ.

Изведнъж откъм брега се разнесоха ужасяващи писъци. Над струпалото се множество премина вълна и то се втурна като побесняло към Кристин, Ингебьорг и Хокон. Хората крещяха, изпаднали в див ужас. Някой извика на стъписаните жени и на стареца, че хищниците са избягали от клетката.

Хукнаха обратно към моста. Хората викаха един през друг: преобърнала се сергия и оттам побягнали хищници, вероятни и една змия. С приближаването към моста блъсканицата ставаше все по-голяма. Жена изтърва детето си точно пред тях. Хокон се надвеси над него, за да не го стъпчат хората. После Кристин и Ингебьорг го зърнаха да тича с детето на ръце, но веднага след това го изгубиха от поглед.

Хората до тесния мост се блъскаха така ожесточено, че избутаха жените на полето. Видяха как тълпата се понесе към реката. Младите мъже нагазиха във водата, а възрастните се втурнаха към плавателните съдове. За броени мигове лодките се напълниха.

Кристин се мъчеше да привлече вниманието на Ингебьорг. Крещеше й да изтичат до миноритския манастир. Монасите слизаха оттам и се опитваха да убедят обезумелите от страх хора да потърсят убежище в обителта. Кристин не се изплаши колкото Ингебьорг. От хищниците, излезли на свобода, нямаше и помен, но Ингебьорг не беше на себе си. Сред множеството избухна недоволство, защото цяла тълпа мъже, въоръжили се в именията, отблъскваха бягащите хора от моста. Мъжете прииждаха кой на кон, кой пеш и едва не стъпкаха Ингебьорг. Тя нададе вой до бога и хукна към гората. Кристин не допускаше, че дружката й може да тича като подгонен глиган. И тя се втурна след Ингебьорг, защото двете не биваше да се разделят.

Чак навътре в гората Кристин съумя да спре Ингебьорг на пътеката към крепостта Трелаборг. Постояха, за да си поемат дъх. Ингебьорг хълцаше и плачеше. Не смеела да се върне сама в манастира през града.

Кристин се съгласи с нея. Не беше никак безопасно да прекосят пълната с разтревожени хора улица. Предложи да потърсят къща, където да платят на някое момче да ги придружи до манастира. Ингебьорг се сети, че покрай брега минава път до Трелаборг, а там имало няколко къщи. Затова продължиха да вървят по пътеката.

Заради обзелото ги безпокойство им се стори, че са вървели цяла вечност, когато най-сетне забелязаха малко стопанство. На двора, под трепетликите, седяха неколцина мъже и пиеха. Стопанката на къщата им носеше кани с вино. Тя изгледа сърдито и учудено двете жени в монашески одежди. Мъжете не обърнаха внимание на Кристин, докато тя обясняваше затруднението, в което са изпаднали с Ингебьорг. Накрая все пак двама мъже станаха и се съгласиха да ги придружат до обителта срещу една жълтица.

По говора им Кристин разбра, че не са норвежци, но й се сториха почтени. Поискаха й доста пари, но Ингебьорг беше изплашена до смърт и Кристин не виждаше начин да се приберат сами по тъмно. Затова се съгласи да им плати колкото казаха.

Когато излязоха на горската пътека, мъжете се приближиха плътно до тях и започнаха да говорят. На Кристин това никак не й се хареса, но не издаде страха си. Отговаряше им спокойно, разказа им за избягалите зверове и попита мъжете откъде са. През това време се озърташе, все едно всеки миг очаква да зърне придружаващите ги мъже, с които двете с Ингебьорг са дошли дотук. Говореше за тях така, сякаш са цяла потеря. Непознатите се умълчаха, а и тя не разбираше добре езика им.