Сигрид Унсет - Стопанка

— Разполагам с подкрепата на свитата си и на рицарството — напомни с момчешки смях крал Магнюс Айриксьон. — Какво ще кажете, Симон?

— Ваше Величество, подкрепата, на която разчитате, не е никак сигурна. Само се сетете каква участ отредиха рицарите и благородниците на кралете в Дания и Швеция, когато населението се оказа безсилно да подпомогне кралската власт. Но ако сериозно обмисляте тази възможност, бих ви помолил да ме освободите от служба, защото предпочитам да се смеся с простолюдието, вместо да участвам в подобно начинание.

Симон говореше съвсем спокойно и овладяно и в началото кралят като че ли не проумя думите му. После се засмя:

— Да не ме заплашвате, Симон Андресьон? Да не ми хвърляте ръкавицата си?

— Както ви е угодно, Ваше Величество — отвърна Симон и свали ръкавиците си от колана.

Младият Бярне се пресегна да ги вземе.

— Тези сватбени ръкавици не са достатъчно хубави за Ваше Величество! — размаха той дебелите, износени рицарски ръкавици във въздуха и се разсмя, — Господарю, ако се разчуе, че искате такива, веднага ще завалят още предложения!

Ерлинг Видкюнсьон възкликна високо. С рядко движение избута краля на една страна, а тримата мъже — на друга, и ги заблъска към вратата:

— Искам да разговарям с краля насаме.

— Не, не, Бярне, остани да се изясним — спусна се кралят след сина му, но Ерлинг избута сина си през вратата.

Известно време тримата обикаляха из двора на крепостта, без да разменят и дума. Стиг Хоконсьон изглеждаше умислен, но продължи да мълчи, както и в дворцовата зала. Леката, потайна усмивка не слизаше от лицето на Бярне Ерлингсьон. Появи се оръженосецът на Ерлинг и предаде на мъжете, че господарят му ги моли да го изчакат в странноприемницата. Мъжете си взеха конете от кралската конюшня.

В странноприемницата се постараха да не споменават за случилото се. Заговориха за коне, кучета и соколи. Вечерта Стиг и Симон започнаха да си разказват истории за жени. Стиг Хоконсьон разполагаше с богат запас от пикантни случки. За каквато и история да се сетеше Симон, Стиг подхващаше да я разказва с уверението, че става дума или за негово преживяване, или за наскоро случило се на негов познат от околността на „Манвик“, но Симон помнеше същите истории от детството си, когато ги чуваше от ратаите в „Дюфрин“.

Симон се заливаше от смях заедно със Стиг. От време на време го спохождаше усещането, че пейката се клати под тялото му. Изпитваше смътен страх, но не смееше да го назове. Бярне Ерлингсьон се смееше тихо, пиеше вино и гризеше ябълки, оправяше си яката и се включваше с някоя кратка пиперлива история. Стиг обаче не разбираше анекдотите му, защото бяха прекалено хитроумни. Бярне ги бе научил от свещеник в Бьоргвин.

Най-сетне Ерлинг се прибра. Синът му стана, за да му помогне да си съблече връхната дреха. Ерлинг го изгледа ядосан:

— Друг път внимавай какви ги плещиш! — хвърли палтото си в ръцете на Бярне, а по лицето му пробяга едва доловима усмивка, която се стараеше да прикрие. После се обърна към Симон: — Е, доволен ли сте вече, Симон Андресьон? Бъдете спокоен. Съвсем скоро двамата с Ерлен, жена му и челядта им ще се любувате на домашен уют в съседските си имения.

Симон се изправи и благодари на Ерлинг, но лицето му пребледня. Съзнаваше какъв беше страхът, който преди малко не посмя да признае пред себе си. Но вече нямаше път назад…

Точно след четиринайсет дни пуснаха Ерлен Никулаусьон на свобода. Симон, придружен от двамата си слуги и Юлв Халдуршон, отиде до „Акершнес“ да го вземе.

Дърветата вече бяха почти голи, защото предишната седмица духаше силен вятър. Студът стегна и ударите на конските копита отекваха силно по замръзналата земя. По полята блестеше скреж. Очакваха всеки миг да завали сняг: небето беше постоянно забулено в облаци, а дните тънеха в сумрак и хладна сивота.

Симон забеляза, че Ерлен леко влачи единия си крак, когато излезе от крепостта. Силно пребледнял, клетникът възседна коня с вцепенено тяло и колебливи движения. Ерлен си бе избръснал брадата и подстригал косата. Горната част на лицето му бе придобила жълтеникав оттенък, а върху бледите му хлътнали скули бе набола синкава брада. Все пак той изглеждаше внушително в дългата до земята туника и палто, а когато се сбогува с Улав Шурнинг и възнагради с пари пазачите, които му бяха носили храна, се държа като господар на тръгване от сватбено тържество.

В началото на пътуването Ерлен зъзнеше и видимо потреперваше от студ. После по бузите му изби червенина и лицето му се оживи. Живителните сили сякаш плъзнаха по вените му. Ерлен е жилав като върбова клонка, помисли си Симон.