Сигрид Унсет - Стопанка

Стиг настоя да изчака до утре. Обеща да го придружи на известно разстояние, а защо не и до Тюнсберг.

— Нямам повече работа тук — възрази Симон. — Само ще се отбия в църквата. Така и така съм тук, поне ще се помоля на гроба на Халфрид.

Кръвта шумеше и кънтеше в изнемощялото му тяло, а ударите на сърцето му отекваха оглушително. Струваше му се, че всеки миг ще се строполи на земята. Намираше се в полуунес. Изведнъж обаче Симон чу собствения си глас да изрича спокойно и овладяно:

— Искате ли да ме придружите, Ерлинг? Халфрид ви обичаше най-много от всичките си роднини.

Без да погледне Ерлинг, Симон усети как тялото на домакина се вцепени. След малко, през шумоленето на кръвта в ушите си, чу ясния и учтив глас на Ерлинг Видкюнсьон:

— Разбира се, Симон Андресьон. Времето е лошо — отбеляза той, запаса си меча и се загърна в дебела връхна дреха.

Симон изчака Ерлинг да се приготви, без да помръдне. Двамата излязоха.

Навън ръмеше есенен дъжд, а от езерото се носеше гъста мъгла, която им позволяваше да виждат само незначителна част от полята и жълтите горички. Църквата не беше далеч. Симон се отби в дома на капелана да вземе ключа. Зарадва се, защото там живееха нови хора, и се поразговори с тях.

В малката каменна църква имаше един-единствен олтар. Докато коленичеше недалеч от Ерлинг Видкюнсьон до белия мраморен камък, Симон плъзна разсеян поглед по старите икони и украси, които бе виждал стотици пъти. Машинално зачете молитвите си, като се прекръсти там, където изискваше канонът, но мислите му се рееха другаде.

Симон сам не проумяваше как е могъл да го направи. Но вече бе изминал по-голямата част от пътя. Нямаше представа какво ще измисли, ала въпреки че изгаряше от срам и ужас, беше решен да рискува.

Спомни си бледото, измъчено от болестта лице на Халфрид, потопено в сумрака на постелята; приятният й нежен глас в онзи следобед, когато той приседна в края на леглото, а тя му изля душата си. Случи се месец преди раждането на детето им. Халфрид осъзнаваше, че то ще й струва живота и с готовност приемаше да заплати високата цена, за да му роди син — клетото мъниче, погребано под камъка в малък ковчег до рамото на майка си. Що за човек би постъпил като Симон?

Ала пред очите му изплува изпитото лице на Кристин. Когато Симон се прибра от „Акершнес“, тя вече беше разбрала какво става с Ерлен. Бледа, но спокойна, Кристин го разпита. Той вдигна очи към нея само за миг и не посмя да срещне по-дълго настойчивия й поглед. Нямаше представа къде се намира тя в момента и какво прави; дали се е върнала в странноприемницата, или стои при мъжа си, или са я убедили да замине за „Скугхайм“. Симон повери грижите за Кристин в ръцете на Улав Шурнинг и отец Инголф, защото нямаше сили да се тревожи и за нея, а и не искаше да губи ценно време.

Несъзнателно Симон зарови лице в шепите си. Халфрид, не го правя, за да те опозоря, мила Халфрид. И все пак той се канеше да издаде съкровената й тайна за мъката и любовта, които я бяха принудили да остане при фин, този стар дявол. Веднъж вече той убил детето си в утробата на майка му и Халфрид не посмяла да го напусне, за да не подлага на опасност живота на най-скъпия на сърцето й мъж — Ерлинг Видкюнсьон.

Бившият кралски предстоятел коленичи, а красивото му лице запази безизразността си. Придържаше ръце към гърдите, долепил длани. От време на време се кръстеше с тихи, леки и изящни движения, а после отново доближаваше върховете на пръстите си.

Не. Това е ужасно, направо немислимо. Не бива да го прави дори и заради Кристин. Двамата мъже се изправиха едновременно, поклониха се пред олтара и поеха към изхода. Шпорите на Симон звънтяха при всяка стъпка върху покрития с плочи под. Двамата все още не бяха разменили дума, откакто излязоха от имението, и Симон се питаше какво ли ще се случи.

Заключи вратата на църквата, а Ерлинг Видкюнсьон тръгна напред през гробището. Под малката стряха над гробищната порта спря. Симон го настигна, подслони се до него и двамата постояха, преди да тръгнат под дъждовните капки.

Ерлинг Видкюнсьон заговори спокойно и с равен глас, но Симон долови спотаената в дълбините на душата му безгранична ярост и не посмя да вдигне очи.

— Дявол да го вземе, какво целите, Симон Андресьон?

Събеседникът му не обели дума.

— Да не би да си въобразявате, че ще ме изнудите да дойда с вас, защото разполагате със сведения от разни сквернословия за събития от времето, когато още сте имали жълто около устата? — заплашителната нотка в гласа му ставаше все по-осезаема.