Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Робърт се извърна кръгом, обърна се, обходи линията в тръс, завъртя се, измина отново линията в пълен галоп. Когато спря, конят му се задъхваше, шията му беше потъмняла от пот. Той го извъртя и отново препусна надолу по линията през средата на арената.

Леко ръкопляскане се разнесе откъм входа на арената. На входа, откъдето влизаха и излизаха ездачите, стоеше една прислужница, със загърнати с шал рамене, с подобаващо за прислужница боне, кацнало на главата й, изпод което се подаваше къдрица червена коса, с бледо лице и тъмни очи.

— Елизабет — каза той, с тих тържествуващ тон, когато я позна, и се отправи към нея. Спря коня и се смъкна от седлото.

Зачака.

Тя прехапа устната си, сведе поглед, пак вдигна очи. Той видя как погледът й се стрелна от ленената му риза, където потта оставяше тъмно петно върху плата на гърдите и на гърба му, към тесните му бричове за езда и лъснатите кожени ботуши. Видя как ноздрите й потрепват, когато вдъхна мириса му, как очите й се присвиха, когато отново вдигна поглед към него, към тъмнокосата му глава, очертана на фона на яркото утринно небе.

— Робърт — промълви тя.

— Да, любов моя?

— Дойдох при теб. Мога да отсъствам от покоите си за не повече от час.

— Тогава нека не губим дори един миг — каза той простичко и метна поводите на бойния си кон на оръженосеца си. — Покрий си главата с шала — каза тихо, и плъзна ръка около талията й, и я поведе — не към двореца, а към личните си покои над конюшните. От градината към тях водеше малък вход с порта: той отвори вратата и тръгна с нея нагоре по стълбите.

В покоите на Робърт Елизабет свали шала и се огледа наоколо. Стаята представляваше голямо помещение с два високи прозореца, а стените бяха покрити с тъмна ламперия и тапицирани с плат. Плановете за турнира на другия ден бяха разстлани на масата, писалището му беше осеяно с делови книжа от конюшните. Тя погледна към вратата, която се намираше зад писалището — вратата на спалнята му.

— Да, ела — каза той, проследявайки погледа й, и я въведе през вратата.

Красиво легло с балдахин заемаше по-голямата част от стаята: имаше молитвен стол в ъгъла, лавица с малка сбирка от книги, лютня. Шапката му с пера беше на леглото, пелерината му — отзад на вратата.

— Никой ли няма да влезе? — попита го тя задъхано.

— Никой — увери я той, а после затвори вратата и плъзна тежкото желязно резе.

Обърна се към нея. Тя тръпнеше от очакване, страх и усилващо се желание.

— Не бива да имам дете — изтъкна тя.

Той кимна.

— Знам. Ще се погрижа за това.

Тя все още изглеждаше притеснено:

— Как можеш да си сигурен?

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на жакета си и измъкна кондом, направен от овчи пикочен мехур, зашит с мънички бодове, и поръбен с панделки.

— Това ще те пази.

Разкъсвана между нервността и любопитството, тя се изкикоти:

— Какво е? Как действа?

— Като броня. Ти трябва да бъдеш мой оръженосец и да ми го поставиш.

— Не мога да си позволя да имам синини на място, което моите дами могат да видят.

Той се усмихна:

— Няма да оставя нищо повече от отпечатък на устните си върху теб. Но отвътре, Елизабет, ще гориш, обещавам ти.

— Малко се страхувам.

— Моята Елизабет — каза той тихо, пристъпи към нея и свали бонето. — Ела при мен, любов моя.

Буйната й червена коса се спускаше като водопад около раменете. Робърт хвана шепа кичури и ги целуна, после, когато тя обърна изпълненото си с възторг лице към него, я целуна право по устата.

— Моята Елизабет, най-сетне — повтори той.

След броени мигове тя беше потънала в някакъв чувствен блян. Винаги си беше представял, че ще бъде отзивчива, но под умелите му ръце тя се протягаше като котка, отдавайки се на удоволствието. Беше пламенна и страстна: не показа дори намек за срам, когато той я разсъблече напълно и я положи на леглото си, а протегна ръце да го приеме. Когато гърдите му се притиснаха към лицето й, той се усмихна, щом откри, че е трескава от желание, но после, в прилива на желанието си, сам изгуби представа къде се намира. Искаше да докосне всеки сантиметър от кожата й, да целуне връхчето на всеки от пръстите й, всяка трапчинка, всяко потайно кътче на тялото й. Обръщаше я в една посока, после — в друга, като докосваше, вкусваше, ближеше, опитваше, докато тя извика високо, че трябва, трябва да го има, и тогава най-сетне той си позволи да влезе в нея и видя как клепките й изпърхват и се затварят, а устните й с цвят на роза се усмихват.