Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Елизабет наклони глава назад към него: тъмните й очи бяха доверчиви, устата й започваше да се извива нагоре в усмивка.

— Ваша ли?

— Моя — каза той уверено, устните му покриха нейните и той я целуна пламенно.

Тя не се възпротиви дори за миг. Ужасът, който бе преживяла, а след това — усещането за безопасност с него, бяха силни като любовна магия. Той усети мириса на пот в косите й и новия аромат на възбудата й, и плъзна устни надолу към шията й, до деколтето, където гърдите й изопваха украсения й с дантели корсаж, докато тя се задъхваше леко. Той потърка лице в шията й, тя почувства грубата му брадичка и нетърпеливия допир на езика му, и едновременно се засмя и затаи дъх.

После ръцете му се заровиха в косата й, като измъкнаха иглите, уловиха цяла шепа от прекрасните, спускащи се като водопад кичури, и дръпнаха главата й назад, така че той да може да докосне отново устата й, и този път той почувства вкуса на собствената й пот, солен върху устните му. Той я хапеше, ближеше, изпълваше я с топлината на желанието си и със самия си вкус, докато устата му се наливаше със слюнка, сякаш тя беше вкусно ястие, което беше готов да погълне лакомо.

Надигна се от стола си с нея в обятията си, а тя се вкопчи във врата му, докато той помете със замах свитъка от масата и я положи отгоре, а после се покатери върху нея, като жребец, който покрива кобила. Бедрото му напираше между краката й, докато ръцете му издърпваха роклята й нагоре, така че да може да я докосне, и Елизабет се разтопи под неговите милувки, притегли го по-близо до себе си, отвори уста за целувките му, ненаситно жадуваща да го усети как я докосва навсякъде.

— Роклята ми! — извика тя, обхваната от чувство на безсилие.

— Седни — нареди той. Тя се подчини и се обърна, за да може той да стигне до връзките на пристегнатия корсаж. Той започна да се бори със златистите дантели, а после го изхлузи от нея и го хвърли настрани. Със стон на неудържимо желание зарови ръце, а после и лицето си, в ленената й долна риза, за да почувства топлия й корем през тънкия плат, и заоблените твърди извивки на гърдите й.

Захвърли собствения си жакет, смъкна рязко ризата си и отново се притисна върху нея, с гърди, опрени в лицето й, сякаш искаше да я задуши с тялото си, и почувства как острите й дребни зъби докосват зърното на гърдите му, докато влажният й език обхождаше космите на гърдите му и тя потриваше лице в него като разгонена котка.

Пръстите му неумело задърпаха връзките на полата й, а после, изгубвайки търпение, той хвана връзките, разкъса ги с едно бързо дръпване и смъкна полата надолу от кръста й, така че да може да сложи ръка върху нея.

При първото му докосване тя изстена и изви гръб, притискайки се към дланта му. Робърт се дръпна назад, развърза връзките на бричовете си, смъкна ги, и чу ахването й, когато тя видя силата и мощта му, а после — нейната въздишка на копнеж, когато се приближи към нея.

Разнесе се силно блъскане по входната врата.

— Ваша светлост! — чу се настойчив вик. — В безопасност ли сте?

— Разбийте вратата! — нареди някой.

Елизабет изхленчи, отърколи се изпод него и хукна през стаята, сграбчила корсажа си.

— Завържи ми връзките! — прошепна тя настоятелно, като притисна стегнатата дреха към пулсиращите си гърди и се обърна с гръб към него.

Робърт нахлузваше панталоните си и затягаше връзките.

— Кралицата е тук, и в безопасност с мен, Робърт Дъдли — провикна се той, с неестествено висок глас. — Кой е там?

— Слава богу. Аз съм началникът на стражата, сър Робърт. Ще отведа кралицата обратно в покоите й.

— Тя е… — Дъдли неумело задърпа връзките на роклята на Елизабет, а след това ги напъха в които дупки успя, и я завърза. — Отпред изглеждаш доста представително. — Тя идва. Чакайте там. Колко човека имате?

— Десет, сър.

— Оставете осем да пазят на вратата и идете да вземете още десет — каза Робърт, за да спечели време. — Не желая да поемам рискове с Нейна светлост.

— Да, сър.

Те побягнаха. Елизабет наведе глава и завърза, каквото беше останало от връзките на полата си. Робърт грабна жакета си и го навлече.

— Косата ти — прошепна той.

— Можеш ли да намериш иглите ми?

Тя навиваше косата си на бронзови букли и я подпъхваше под абаносовите гребени, които бяха оцелели след преградката му. Робърт се смъкна на колене на пода затършува за иглите под пейката и под масата, и откри четири или пет. Тя бързо ги забоде в косата си, после забоде отгоре шапчицата си.