Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Докато се хранеха, той бъбреше любезно с нея, с непринудената интимност, която винаги можеше да създаде, и с цялата топлота, която искрено изпитваше към нея. Елизабет, възвръщаща си увереността след преживяния страх, наслаждавайки се на тръпката от докосването на Робърт, се смееше, усмихваше му се, флиртуваше с него, галеше ръката му, подръпваше ръкава му, плъзна малкия си, обут в пантофка крак към неговия под прикритието на масата, но нито веднъж не предложи да отпратят хората и да останат насаме.

Робърт, привидно несмущаван от желание, закуси обилно, докосна устни със салфетката си, протегна пръстите си, за да бъдат измити и изсушени от прислужника, който им сервираше, а после се надигна от масата.

— Трябва да се сбогувам с вас, ваша светлост.

Тя беше удивена, и не можа да го скрие.

— Тръгвате толкова рано?

— Очакват ме на арената, упражняваме се за турнира на розите. Едва ли искате да бъда съборен от коня още при първия удар с копие.

— Не, но си мислех, че ще седите с мен до обяд.

Той се поколеба.

— Както наредите.

Тя се намръщи:

— Не искам да ви държа далеч от коня ви, сър Робърт.

Той улови ръката й и сведе глава над нея.

— Не бързахте толкова да ме пуснете, когато бяхме заедно във вашите покои в Кю — прошепна му тя, като го придърпа плътно.

— Тогава ме желаехте така, като една жена желае мъж, и именно така искам да дойда при вас — каза той, бърз като нападаща змия. — Но оттогава сте ме викали само за такива срещи, каквито стават между кралица и придворен. Ако това е вашето желание, аз пак съм на вашите услуги, ваша светлост. Винаги. Разбира се.

Беше като игра на шах: той видя как тя накланя глава и се чуди как би могла да го надхитри.

— Но аз винаги ще бъда кралица — каза тя. — Вие винаги ще бъдете мой придворен.

— Не бих приел нищо друго — каза той, а след това прошепна, така че тя трябваше да се наведе напред за да го чуе, — но копнея за толкова много повече, Елизабет.

Тя усети чистата му мъжка миризма, а той почувства как ръката й трепери в неговата. Струваше й истинско усилие да се застави да се отдръпне, да се облегне назад в стола си и да го пусне да си върви. Той знаеше какво й струва, и преди бе познавал жени, които не можеха да понесат раздялата с него дори за миг. Усмихна й се със своята мрачна, иронична, многозначителна усмивка — а после се поклони ниско и тръгна към вратата.

— Каквото и да заповядате, знаете, че винаги ще бъдете кралица на сърцето ми — той се поклони отново, пелерината се люшна на раменете му, когато той се обърна и си отиде.

Елизабет го остави да си отиде, но не можеше да бъде спокойна без него. Накара да й донесат лютнята и се опита да свири, но нямаше търпение за това, а когато една струна се скъса, тя дори не си даде труда да я настрои отново. Застана до писалището си и прочете паметната бележка, която Сесил й беше изпратил, но мрачните му предупредителни думи относно Шотландия й се струваха безсмислени. Знаеше, че има много неща, които бе редно да направи, че положението с валутата беше отчайващо, и че заплахата за Шотландия и за Англия беше реална и непосредствена, френският крал беше на смъртно легло и умреше ли, умираше и безопасността на Англия; но не можеше да мисли. Вдигна ръка към главата си и изплака:

— Имам треска! Треска!

Веднага около нея се скупчиха всички: придворните дами запърхаха, повикаха Кат Ашли и Бланш Пери. Сложиха я в леглото: Елизабет отказа грижите им — не можеше да понесе никой да я докосва.

— Затворете капаците, светлината изгаря очите ми! — възкликна тя.

Искаха да повикат лекарите.

— Не искам да виждам никого — каза тя.

Поискаха да й приготвят разхлаждаща отвара, успокояваща отвара, отвара за сън.

— Не искам нищо! — почти изпищя Елизабет от раздразнение. — Просто си вървете! Не искам никой да ме гледа. Не искам дори никой пред вратата ми. Чакайте в приемната ми, не искам никого дори и в личния си кабинет. Ще спя. Не бива да ме безпокоите.

Като ято разтревожени гълъби, с лек, подобен на пърхане шум, те излязоха, както им бе наредено, и отидоха в приемната да разговарят. В спалнята си, през две затворени врати, Елизабет още чуваше загрижения им шепот. Тя обърна сгорещеното си лице към възглавницата, обви ръце около собственото си стройно и слабо тяло, и се прегърна здраво.

Сър Робърт, яздейки бавно нагоре-надолу по арената, накара коня си да се обърне кръгом в най-долния й край, а след това отново тръгна по линията. Повече от час правеха това упражнение. Всичко зависеше от желанието и готовността на коня да се движи по права линия, дори когато друг боен кон, с рицар в пълни доспехи и снаряжение на гърба, с наведено надолу копие, се задава с тътен от другия край, и само крехка и нестабилна бариера разделя двете същества. Конят на сър Робърт не трябваше да се отклонява, нито дори да се отдръпва леко настрани, трябваше да държи права линия дори когато сър Робърт, навеждайки собственото си копие, държеше поводите с една ръка; трябваше да се придържа към линията дори ако той се олюлееше на седлото от някой удар, и почти ги изпуснеше.