Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Робърт Дъдли й се усмихна: тя едва го виждаше през мъглата от болка зад очите си. Просто поклати глава към него и се извърна. Подкани с жест австрийския посланик да донесе един стол до трона й и да й говори за ерцхерцог Фердинанд, който щеше да пристигне с цялата мощ на Испания зад гърба си и беше единственият човек, който можеше да доведе със себе си достатъчно голяма армия, за да опази Англия заради нея.

— Знаете ли, не ми допада състоянието на неомъжена жена — каза тихо Елизабет на посланика, като пренебрегна изцъкления поглед на сър Уилям към нея. — Само чаках подходящия мъж, както би сторила всяка разумна девойка.

Робърт подготвяше голям турнир за завръщането им в Гринич — последното празненство, преди дворът да потегли на лятната си обиколка. Върху дългата маса за хранене в красивата си къща в Кю той беше разгънал свитък хартия, и неговият писар разпределяше по двойки рицарите, които щяха да се дуелират. Робърт беше решил, това да бъде турнир на розите. Щеше да има беседка от рози, в която да седи кралицата, с червената роза на Ланкастър, бялата роза на Йорк, и розата на Галиция, която съчетаваше и двата цвята и разрешаваше прастарата вражда между най-изтъкнатите графства на Англия, както бяха сторили самите Тюдори. Щеше да има цветчета от рози, които деца, облечени в дрехи в розовия цвят на розите, щяха да разпръсват пред кралицата, когато тя тръгнеше от двореца в Гринич надолу към арената. Самата арена щеше да бъде украсена с рози, а на състезателите беше казано, че ще трябва да включат рози в поезията си, в герба или в доспехите си.

Щеше да има жива картина, представяща Елизабет като Кралица на Розите, и тя щеше да бъде увенчана с малка коронка от розови пъпки. Щяха да ядат захаросани плодове с рози и щеше да има водна битка с розова вода, самият въздух щеше да е наситен с чувствения аромат, арената щеше да бъде покрита с килим от розови венчелистчета.

Турнирът щеше да бъде централното събитие на деня. Дъдли болезнено си даваше сметка, че сър Уилям бе негов сериозен съперник за благосклонността на кралицата — рус, добре сложен, богат ерген, начетен, пътувал много, и добре образован. Беше много очарователен: една усмивка на тъмносините му очи извикваше трепет в сърцата на повечето жени, а кралицата винаги бе податлива пред чара на един властен мъж. Той притежаваше цялата увереност на син на богати и влиятелни родители, живял в богатство още от момчешките си години. Той никога не беше изпадал в толкова унизително положение като Робърт, дори не знаеше, че човек може да падне толкова ниско, и всичко — цялата му осанка, непринуденият му чар, слънчевият му характер — показваше човек, към когото животът е бил добър и който вярваше, че бъдещето ще е също тъй блажено като миналото.

И най-лошото от всичко, от гледна точка на Дъдли: нямаше нищо, което да попречи на кралицата да се омъжи за него още утре. Тя можеше да изпие една чаша вино в повече, можеше да бъде твърде силно повлияна от флирта, можеше да се почувства възбудена, привлечена и предизвикана — а Пикъринг бе майстор на изтънченото прелъстяване — после той можеше да й предложи скъпоценен диамантен пръстен, и цялото си състояние, и работата щеше да е свършена. Комарджиите залагаха, че сър Уилям ще се омъжи за кралицата до есента, а постоянният й кръшен смях в негово присъствие, и развеселената й търпимост към неговата все по-явна гордост даваха на всички основание да смятат, че неговият вид — едър, рус, елегантен — бе повече по вкуса й, отколкото смуглата привлекателност на Дъдли.

Робърт бе понасял твърде много съперници за вниманието й, откак тя се бе възкачила на трона. Елизабет беше кокетка и всеки можеше да получи мимолетното й внимание с ценен подарък или чаровна усмивка. Но сър Уилям представляваше по-голям риск от тези мимолетни увлечения. Той беше изключително богат, а Елизабет, разчитаща на обезценени монети и с празна хазна, намираше богатството му за много привлекателно. Той беше неин приятел още от най-ранните дни, а тя високо ценеше верността, особено у мъжете, организирали заговори за поставянето й на трона, колкото и неумело да бяха действали. Но най-вече, той беше красив, беше новодошъл, англичанин и ерген, при това протестант и затова, когато тя танцуваше с него, те бяха прицел на клюки и намеци, но добронамерени. Дворът се усмихваше на двамата. Никой не й напомняше, че той е женен мъж или осъден предател, нито мърмореше, че трябва да е луда, за да проявява благоволение към него. И макар че бързото завръщане на Дъдли в двора бе нарушило плавното издигане на сър Уилям към благоволението и властта, то не му беше попречило. Кралицата безсрамно се наслаждаваше на това, че двамата най-привлекателни мъже в Англия се състезаваха за вниманието й.