Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— За мен има.

Робърт премълча възражението, което напираше на устните му.

— Е, не би трябвало — каза той, като се опитваше да не избухне пред нея. — Ти си лейди Дъдли и мнението на един лондонски търговец и съпругата му би трябвало да е без значение за теб.

— Братовчедката на родната ми майка… — той успя да чуе едва няколко думи от изреченото й шепнешком възражение. — Нашите домакини. И винаги са много вежливи към теб.

— Ейми… моля те — каза той.

— Аз трябва да живея с тях, в крайна сметка — каза тя с детинска упоритост. — Едва ли може да се каже, че ще бъдеш тук другата седмица…

Той се изправи на крака и видя как тя трепна.

— Съпруго моя, съжалявам — каза той. — Подхванах разговора съвсем погрешно.

При първия намек за отдръпване тя побърза да смекчи тона си. Вдигна глава, с лека усмивка на лицето.

— О, да не би да не се чувстваш добре?

— Не! Аз…

— Изтощен ли си?

— Не!

— Да ти донеса ли греяно вино? — Тя вече беше на крака и готова да му служи. Той улови ръката й и трябваше да се застави да я държи леко, а не да я разтърси в гнева си.

— Ейми, моля те, успокой се и ми позволи да поговоря с теб. Опитвам се да ти кажа едно дребно нещо, откакто се качихме, а ти не ме оставяш да говоря.

— Как бих могла да те спра?

Той й отвърна с мълчание, докато тя покорно се отпусна в стола си и зачака.

— Кралицата ще ми окаже голяма чест, като ме удостои с Ордена на Жартиерата. Ще го получа заедно с още трима благородници и ще има голямо празненство. Наистина ми се оказва голяма чест.

Тя щеше да го прекъсне, за да му поднесе поздравления, но той продължи упорито към по-тежката тема.

— И ще ми даде земя и къща.

— Къща ли?

— „Деъри Хаус“ в Кю — каза той.

— Къща в Лондон за нас? — попита тя.

Той можеше да си представи реакцията на Елизабет, ако се опиташе да настани една съпруга в красивото малко ергенско гнезденце в градините на кралския дворец.

— Не, не. Това е само малко жилище за мен. Но идеята ми беше, че ти би могла да отседнеш при семейство Хайд и да намериш къща за нас? Къща, която можем да превърнем в свой дом? По-голяма къща от Фличъм Хол, едно далеч по-внушително място? Някъде близо до тях, в Оксфордшър.

— Да, но кой ще поддържа къщата ти в Кю?

Той пренебрегна въпроса й.

— Само няколко стаи са. Бауърс ще ми намери слуги, това е нищо работа.

— А защо тя вече не иска да живееш в двореца?

— Това е просто подарък — каза той. — Може дори да не го използвам.

— Тогава за какво й е да ти го дава?

Робърт се опита да отмине думите й със смях.

— Това е просто знак на нейното благоволение — каза той. — А покоите ми в двореца не са от най-хубавите. — Знаеше, че вече се носеха клюки, че кралицата му е подарила къща, където двамата можеха да остават насаме, скрити от очите на придворните. Трябваше да се увери, че Ейми ще отхвърля с пренебрежение такива слухове, ако някога стигнеха до ушите й. — В действителност, мисля, че Сесил искаше тази къща, и тя го дразни, като я дава на мен.

Изражението й беше неодобрително.

— А Сесил със съпругата си ли щеше да живее там?

Той беше доволен, че е на безопасен терен.

— Сесил не е виждал съпругата си от възкачването на кралицата на престола насам — каза той. — Тя наглежда строителството на новия му дом, Върли. Той е в същото затруднено положение като мен. Иска да си отиде у дома, но му намират твърде много работа. А аз искам ти да бъдеш като неговата съпруга: искам да построиш къща за нас, в която мога да идвам през лятото. Ще го направиш ли за мен? Ще ни намериш ли наистина прекрасна къща или място за строене, и ще създадеш ли дом, най-сетне истински дом, за нас?

Лицето й светна, както той знаеше, че ще стане.

— О, на драго сърце — каза тя. — И после ще живеем там и ще бъдем заедно през цялото време?

Той улови нежно двете й ръце.

— Ще трябва да бъда в двора през голяма част от времето — каза. — Както знаеш. Но ще си идвам у дома при теб, колкото мога по-често, а на теб ще ти хареса да имаш собствен истински дом, нали?

— Ще си идваш у дома при мен често? — настоя тя.

— Моята работа е в двора — изтъкна той. — Но никога не забравям, че съм женен и че ти си моята съпруга. Разбира се, че ще си идвам у дома при теб.

— Тогава — да — каза Ейми. — О, милорд, толкова много ще ми хареса.

Той я притегни към себе си и почувства топлината й през тънката ленена рокля.

— Но ще внимаваш и ще се пазиш, нали?

— Да се пазя? — Той стана предпазлив. — От какво?