Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Ейми! Никога няма да познаеш! Получихме вест от сър Робърт точно днес сутринта! — каза задъхано Франсес Скот. — Той ще дойде на вечеря още днес, и ще остане поне една нощ!

Ейми стана аленочервена:

— Наистина ли? — Тя се обърна към камериерката си. — Госпожо Пирто, разопаковайте най-хубавата ми рокля, и ще трябва да изгладите надиплената ми яка. — Тя се обърна отново към братовчедка си. — Ще идва ли фризьорът ти?

— Казах му да дойде един час по-рано заради теб! — разсмя се братовчедка й. — Знаех, че ще искаш да си в най-добрия си вид. Накарах готвачката си да се залови за работа, още откакто чух новината. И приготвят любимия му марципан.

Ейми се разсмя таено, заразена от вълнението на братовчедка си.

— Той отново стана велик човек — каза Ралф Скот, като се приближи да целуне съпругата на братовчед си. — Чуваме само добри неща за него. Кралицата го зачита и търси неговата компания всеки ден.

Ейми кимна, изплъзна се от прегръдката му и тръгна към отворената входна врата.

— Обичайната си стая ли ще получа? — попита тя. — И можете ли да помолите по-бързо да качат сандъка с роклите ми?

Но след цялата суматоха на приготовленията, гладенето на роклите, трескавото изпращане на прислужницата да купи нови дълги чорапи сър Робърт изпрати извиненията си и съобщи, че ще се забави. Ейми трябваше да чака в продължение на два часа, седнала до прозореца в елегантния, модерно обзаведен салон на семейство Скот, като наблюдаваше пътя за свитата на съпруга си.

Беше почти пет часът следобед, когато те се зададоха в тръс надолу по Камбъруел Хай Стрийт — шестима мъже, яздещи редом, върху възможно най-великолепните еднакви дорести коне, облечени в ливреята на Дъдли, които разпръснаха кокошките и пешеходците, а пред тях тичаха викащи деца. В средата яздеше Робърт Дъдли, с една ръка върху поводите, а другата — на хълбока, с разсеян поглед и очарователна усмивка: обичайният му отговор на ликуването на тълпата.

Те спряха пред красивата нова къща и конярят на Дъдли дотича да задържи коня, докато Дъдли скочи леко на земята.

Ейми, застанала на еркерния прозорец, бе скочила на крака още при първия звук от тропота на копита по калдъръма. Братовчедка й, която дотича вътре да я предупреди, че сър Робърт е на вратата, я намери, напълно омаяна, да го наблюдава през прозореца. Франсес Скот отстъпи назад, без да казва нищо, и застана в коридора до съпруга си, докато двамата им най-добри слуги разтвориха със замах вратата и сър Робърт пристъпи вътре.

— Братовчеде Скот — каза той любезно, като стисна ръката на мъжа. Ралф Скот се изчерви леко от удоволствие, че са го познали.

— И братовчедката Франсес — каза сър Робърт, изравяйки името й от паметта си точно навреме, за да я целуне по двете бузи и да я види как поруменява под докосването му, както ставаше винаги с жените, а после очите й потъмняха от желание, което също се случваше често.

— Най-скъпата ми братовчедка Франсес — каза Дъдли още по-топло, като я наблюдаваше по-внимателно.

— О, сър Робърт — промълви тя и облегна глава на ръката му.

„Охо“, помисли си Робърт. „Узряла и готова да я откъсна, но едва ли си струва врявата, която несъмнено ще се вдигне, когато ни разкрият“.

Вратата зад нея се отвори и Ейми застана в рамката й.

— Милорд — каза тя тихо. — Толкова се радвам да ви видя.

Дъдли пусна внимателно Франсес Скот и пристъпи към съпругата си. Взе ръката й в своята и наведе тъмнокосата си глава, за да целуне пръстите й, а после я придърпа по-близо до себе си и я целуна по бузата — първо по едната, а после — по другата, а сетне — по топлите, готови и очакващи устни.

Щом го видя, щом почувства докосването му, щом долови уханието му, Ейми почувства как се разтапя от желание.

— Милорд — прошепна тя. — Милорд, толкова време мина. От толкова време чакам да ви видя.

— Сега съм тук — каза той бързо, като всеки мъж, който се стреми да отклони укора. Плъзна ръка около талията й и се обърна отново към домакина им. — Но аз ужасно закъснях, братовчеди, надявам се, че можете да ми простите. Играех на кегли с кралицата и не можех да си тръгна, докато Нейна светлост не спечели. Трябваше да правя финтове и да мамя, и да се преструвам, докато накрая човек би си помислил, че съм полусляп и малоумен, за да изгубя и да я оставя да победи.

Небрежността на изреченото беше почти прекалена за Франсес Скот, но Ралф побърза да се възползва от случая.

— Разбира се, разбира се, дамите трябва да си получат забавлението — каза той. — Но донесохте ли си апетита?