Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Гладен съм като вълк — увери го Дъдли.

— Тогава елате да вечеряме! — каза Ралф и подкани с жест сър Робърт да тръгне с него надолу по коридора към трапезарията в задната част на къщата.

— Какво хубаво местенце си имате тук — каза сър Робърт.

— Много малко в сравнение с едно провинциално имение, разбира се — каза Франсес, последвала ги почтително заедно с Ейми.

— Но построено наскоро — отбеляза Дъдли с удоволствие.

— Планирах лично голяма част от нея — каза Ралф самодоволно. — Знаех, че трябва да построя нова къща за нас и си помислих — защо да се опитвам да строя величествен дворец на реката и да наемам цяла армия, за да го поддържа топъл и чист? Тогава трябва да построиш голяма зала, за да храниш всичките, после трябва да им осигуряваш подслон и издръжка. Затова си помислих — защо не една по-уютна, по-малка къща, която може да бъде по-лесно поддържана и пак да има място да събереш дузина приятели на вечеря?

— О, съгласен съм с вас — отвърна Дъдли неискрено. — Кой разумен човек би искал повече?

Господин Скот отвори със замах двойната врата към трапезарията, в която, макар и малка по стандартите на Уайтхол или Уестминстър, пак можеха да насядат дузина гости и хората от свитата им, и тръгна начело, край останалите вечерящи, половин дузина васали, и дузина по-важни слуги, до най-горната маса. Ейми и Франсес ги следваха. Влязоха госпожа Одингсел и компаньонката на Франсес, и най-големите деца на семейство Скот, момиче и момче на десет и единайсет години, много сковани, облечени в дрехи за възрастни, със сведени очи, занемели от благоговение пред важността на случая. Дъдли поздрави всички с удоволствие и седна от дясната страна на домакина си, с Ейми от другата си страна. Скрита от масата и от пищната покривка за пиршеството, Ейми премести стола си така, че да може да бъде близо до него. Той почувства как малката й пантофка се притиска към ботуша му за езда и се наведе към нея, за да може тя да почувства топлината и силата на рамото му.

Единствен той чу леката й въздишка на желание и почувства как тя потръпна, и протегна ръка надолу и докосна очакващите й пръсти.

— Любима моя — каза той.

Дъдли и Ейми не можаха да останат насаме чак докато стана време за лягане, но когато къщата утихна, те седнаха от двете страни на огъня в спалнята си и Робърт затопли две чаши ейл.

— Имам новини — каза той тихо. — Нещо, което трябва да ти кажа. Би трябвало да го чуеш първо от мен, а не от някакви потайни клюки.

— Какво има? — попита Ейми, като вдигна очи и му се усмихна. — Добри новини?

Той си помисли за миг колко младежка беше все още усмивката й: усмивката на момиче, чиито надежди са винаги готови да се възродят, откритият поглед на девойка, която има основание да мисли, че светът е изпълнен с обещания за нея.

— Да, добри новини са.

Помисли си, че човекът, който би могъл да понесе да съобщи на тази приличаща на дете жена, че нещо не е наред, трябваше да е наистина коравосърдечен — особено когато вече й беше донесъл толкова много печал.

Тя плесна с ръце:

— Купил си Фличъм Хол! Не смеех да се надявам, че ще го сториш! Знаех си! Сигурна бях!

Думите й го отклоняваха от набелязаната посока.

— Фличъм? Не. Изпратих Боус да го погледне и да каже на собственика, че не се интересуваме.

— Не се интересуваме? Но аз казах на лейди Робсарт да съобщи на собственика, че ще го вземем.

— Невъзможно е, Ейми. Мислех, че съм ти казал, преди да замина от Чичестър, когато най-напред го спомена?

— Не, никога. Аз мислех, че ти харесва! Винаги си казвал, че го харесваш. Каза на татко…

— Не. Както и да е, не става въпрос за Фличъм. Искам да ти кажа…

— Но какво е казал господин Боус на господин Саймс? Бях му обещала, че почти със сигурност ще го вземем.

Той осъзна, че трябваше да й отговори, преди тя да може да го изслуша.

— Боус каза на господин Саймс, че в крайна сметка не искаме Фличъм. Той не се разстрои, прояви разбиране.

— Но аз не разбирам! — каза тя жално. — Не разбирам. Мислех, че искаш да направиш Фличъм наш дом. Мислех, че го обичаш, както го обичам аз. И е толкова близо до Сайдърстоун, и до цялото ми семейство, и татко винаги го е харесвал…

— Не — той взе ръцете й в своите и видя как примесеното й с обида възмущение се разпръсва веднага под неговото докосване. Погали нежно дланите й с върховете на пръстите си. — Сега, Ейми, трябва да разбереш. Фличъм Хол не е достатъчно близо до Лондон. Изобщо няма да те виждам, ако се погребеш в Норфолк. И никога няма да можем да го превърнем в достатъчно просторно място за посетителите, които ще имаме.