Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— От нейните опити да… — тя подбираше думите си внимателно, за да не го разгневи. — От нейните опити да те привлече към себе си.

— Тя е кралицата — каза внимателно Робърт. — Ласкателство за суетата й е да бъде заобиколена от мъже. Аз съм придворен, работата ми е да бъда привличан от нея. Това не означава нищо.

— Но ако тя ти оказва твърде голямо благоволение, ще си създадеш врагове.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто знам, че всеки, който се ползва с благоволението на краля или кралицата, си създава врагове. Просто искам да внимаваш.

Той кимна, облекчен, че тя не разполагаше с нищо повече, за да продължи.

— Права си, имам си своите врагове, но знам кои са и с какво ме застрашават. Те ми завиждат, но са безсилни срещу мен, докато имам нейното благоволение. Но си права да ме предупреждаваш, жено. И ти благодаря за разумните съвети.

Тази нощ Робърт Дъдли и съпругата му спаха в едно и също легло, постигайки известно съгласие. Той я облада възможно най-нежно и топло, а Ейми, отчаяно копнееща за докосването му, прие фалшивата монета на любезността му като любов. Толкова дълго беше чакала целувката му, нежното притискане на тялото му към нейното, че през първите няколко минути хълцаше и плачеше от радост, а той, навлизайки с лекота в добре познатия ритъм на любенето им, с нейното познато тяло, което го изненада, доставяйки му удоволствие, откри, че бе лесно да й достави наслада и изпита радост от това, макар да не изпита нищо повече. Беше свикнал с блудниците и с дворцовите дами, и за него беше рядко удоволствие да сподели легло с жена, за която го бе грижа, беше му странно да се сдържа от внимание. Когато почувства сладкия прилив на отговора на Ейми, умът му се зарея към представата какво ли щеше да бъде да усети как Елизабет се вкопчва в него, както се вкопчваше Ейми сега — и фантазията бе толкова силна, че страстта го връхлетя като буря и го остави задъхан от мисълта за отметната назад бяла шия, тъмни ресници, пърхащи от страст, и гъсти разчорлени бронзови коси.

Ейми заспа веднага, с глава, облегната на рамото му, а той се надигна и се подпря на лакът, за да погледне лицето й в лунната светлина, която нахлу, съвсем бледа и водниста, през стъклото на прозореца с оловна рамка. Тя придаде на кожата й странна, зеленикава бледност, като на удавница, а косата й, разпиляна по възглавницата, беше като на жена, която се полюшва върху дълбоката вода на река и потъва надолу.

Той я гледаше със съчувствие, примесено с раздразнение: тази съпруга, чието щастие зависеше така изцяло от него, чието желание се въртеше около него, която бе изгубена без него и влудяваща — с него; съпругата, която сега вече никога не можеше да го задоволи. Знаеше също и че, макар че тя щеше да го отрича до самата си смърт, всъщност никога не можеше да я направи истински щастлива. Те бяха толкова различни личности, с толкова различен живот, че той не можеше да разбере как занапред изобщо биха могли да се съединят.

Въздъхна и се облегна назад, отпуснал тъмнокосата си глава в сгъвката на ръката си. Спомни си как баща му го бе предупреждавал да не се жени за едно хубаво лице, по любов, а майка му сърдито му каза, че малката Ейми Робсарт може да е толкова от полза на един амбициозен мъж, колкото и една иглика в бутониерата. Тогава той бе искал да покаже на родителите си, че не е такъв син като Гилфорд, който по-късно щеше да се ожени за момиче, което го мразеше, по повеля на баща си. Той беше искал сам да си избере съпруга, а Ейми беше толкова млада и толкова сладка и толкова готова да откликне на всяко негово желание. Тогава си мислеше, че тя може да се научи да бъде съпруга на придворен, мислеше си, че тя може да му бъде съюзница, източник на власт и информация — каквато беше майка му за неговия баща. Беше си мислил, че тя може да бъде предан и успешен партньор в издигането на семейството му до величието. Не осъзнаваше, че тя щеше винаги да бъде по-скоро доволната от живота си дъщеря на сър Джон Робсарт, изтъкнат мъж в едно малко графство, отколкото амбициозна съпруга на Робърт Дъдли — мъж, който откриваше, че величието е толкова ненадеждно, и толкова трудно за спечелване.

Робърт се събуди рано и почувства стария, познат прилив на раздразнение, че жената до него в леглото бе Ейми, а не някоя лондонска блудница, която можеше да отпрати, преди да е имала дързостта да проговори. Вместо това, съпругата му се размърда, когато се размърда и той, сякаш всяко нейно сетиво дори в съня беше нащрек и го следеше. Тя отвори очи почти в същия миг като него, и щом го видя, се усмихна с онази позната, празна усмивка, и каза, както винаги: