Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— За мен винаги е удоволствие да приема братовчедка си тук — каза мъжът любезно. — И беше голяма чест да ви видя. Но се надявах да имаме време да поговорим.

— О?

Господин Скот дръпна Робърт Дъдли настрани.

— Срещам известни затруднения да изискам парите, които ми дължи един търговец в Антверпен. Разполагам с писмена полица от него, но не мога да го заставя да я уважи. Бих предпочел да не я представям пред мировите съдии, в нея има някои клаузи, които са твърде сложни за техните простовати умове, а моят длъжник знае това, възползва се от него и отказва да плати.

С обичайната си съобразителност Робърт разшифрова смисъла на думите му — господин Скот беше дал назаем пари на някакъв търговец в Антверпен с незаконно висока лихва, и сега човекът се отмяташе от дълга си, убеден, че никой почтен лондонски търговец не би искал да се знае, че заема пари на нуждаещите се с двайсет и пет процента лихва.

— Каква е общата сума? — попита Робърт предпазливо.

— Нищожна — за такъв важен човек като вас. Някакви си три хиляди паунда. Но за мен е бреме.

Робърт кимна.

— Можете да пишете на сър Томас Грешам в Антверпен, да кажете, че сте братовчед на съпругата ми и че аз го моля да се задейства по този въпрос — каза той небрежно. — Той ще ми направи услугата да разгледа въпроса заради вас, и после можете да ми кажете какво е заключението му.

— Изключително съм ви признателен, братовчеде — каза топло господин Скот.

— За мен е удоволствие да ви услужа. — Робърт се поклони вежливо и се обърна да целуне госпожа Скот, а после — към Ейми.

В мига, когато я оставяше, тя не можа да скрие колко е разстроена. Цветът се отдръпна от лицето й, а пръстите й затрепериха в уверената хватка на топлите му ръце. Опита се да се усмихне, но очите й се напълниха със сълзи.

Той сведе глава, целуна я по устните и почувства как те се извиха печално надолу под неговите. Снощи, под него, тя му се беше усмихвала, докато я целуваше, беше обвила ръцете и краката си около него и беше шепнала името му, и вкусът й бе толкова сладък.

— Развесели се, Ейми — настоя той, шепнейки тихо в ухото й. — Мразя, когато си тъжна.

— Виждам те толкова рядко — промълви тя настойчиво. — Не можеш ли да останеш? О, моля те, остани, само до вечеря…

— Трябва да вървя — каза той, като я прегърна здраво.

— Бързаш да тръгнеш, за да видиш друга жена? — обвинително каза тя, внезапно изпълнена с гняв — гласът й в ухото му беше като съскане на змия.

Той се отскубна от хватката й.

— Разбира се, че не. Нещата стоят така, както ти казах. Бъди весела! Нашето семейство е във възход. Бъди щастлива за мен, моля те, изпрати ме с усмивката си.

— Стига да ми се закълнеш в честта на майка си, че няма никоя друга.

Той направи гримаса, когато чу натруфения й език:

— Разбира се, кълна се — каза простичко. — Сега се радвай заради мен.

Ейми се опита да се усмихне, макар че устните й трепереха.

— Щастлива съм — излъга тя веднага. — Щастлива съм заради твоите успехи и съм толкова щастлива, че най-после ще имаме къща. — Гласът й затихна. — Ако се закълнеш, че си ми останал верен.

— Разбира се. Защо иначе ще искам да ми създаваш дом? И ще се срещна с теб в дома на семейство Хайд в Денчуърт, след около две седмици. Ще ти съобщя с бележка до госпожа Одингсел.

— Пиши ми — помоли го настойчиво тя. — Обичам, когато ми носят писма от теб.

Робърт я прегърна леко.

— Много добре тогава — каза той, като си мислеше, че това е все едно да успокоява дете. — Ще ти пиша и ще запечатам писмото, и то ще може да стигне до теб и ще можеш сама да разчупиш печата.

— О, аз никога не ги чупя. Повдигам ги от листа внимателно и ги запазвам. Имам цяла сбирка от тях в чекмеджето, където държа кутията си с бижута, от всички писма, които си ми изпращал.

Той се отдръпна при мисълта, че тя пази като съкровище нещо толкова обикновено като восъка, който той използваше за печати, изтича надолу по стълбите и скочи на високото седло на коня си.

Робърт смъкна със замах шапката от главата си.

— Засега ще се сбогувам — каза той мило. — И ще очаквам следващата ни среща. — Беше му непоносимо да я погледне в очите. Хвърли поглед към госпожа Одингсел и видя, че тя беше наблизо, готова да подкрепи Ейми, след като той тръгне. Нямаше смисъл да протака сбогуването. Кимна на спътниците си, те се подредиха зад него, със знаменосеца начело, и потеглиха в тръс; тропотът на конете бе много силен, тъй като към края на пътя улицата се стесняваше.