Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Камбъруел, Ваша светлост — отвърна той. — Надолу по пътя, съвсем близо до Лондон. Хубаво малко селце. Бихте го харесали. Изненадан съм, че никога не сте чували за него. Ейми обожава това място, а тя има чудесен вкус.

— Е, не ни липсвахте тук. Бяхме затрупани от ухажвания, кандидати за женитба и любовни авантюри.

— Не се и съмнявам — каза той, като сведе глава и й се усмихна. — Явно съм ви липсвал толкова малко, та сте мислили, че съм чак в Кендал.

Тя нацупи устни.

— Откъде мога да зная къде сте или какво правите? Нима от вас не се очаква да бъдете в двора през цялото време? Не е ли ваш дълг да сте тук?

— Не е мой дълг — каза сър Робърт. — Защото аз никога не бих пренебрегнал дълга си.

— Значи признавате, че ме пренебрегвате?

— Да ви пренебрегвам? Не. Да бягам? Да.

— Бягате от мен? — Дамите й видяха как лицето й грейна в усмивка, когато се наведе напред да го чуе. — Защо ви е да бягате от мен? Нима съм толкова страховита?

— Не сте, но заплахата, която представлявате, е ужасна, по-страшна от всяка Медуза.

— Не съм ви заплашвала никога, през целия си живот.

— Заплашвате ме с всеки дъх, който поемате. Елизабет, ако си позволя да ви обичам, както бих могъл да сторя, какво би станало с мен?

Тя се облегна назад и сви рамене.

— О, щяхте да вехнете и да плачете в продължение на една седмица, а после щяхте да посетите отново съпругата си в Камбъруел и да забравите да се върнете в двора.

Робърт поклати глава.

— Ако се оставя да ви обичам така, както искам да ви обичам, тогава всичко ще се промени за мен. А за вас?

— Какво за мен?

— Вие никога вече няма да бъдете същата — обеща й той; гласът му се сниши до шепот. — Животът ви никога няма да бъде отново същият. Ще бъдете преобразена жена, всичко ще… придобие нова стойност.

Елизабет искаше да свие рамене и да се засмее, но тъмният му поглед беше напълно хипнотичен, твърде сериозен за кокетливата традиция на придворната любов.

— Робърт… — Тя вдигна ръка към основата на шията си, където пулсът й блъскаше като чук, с лице, порозовяло от желание. Но колкото и опитен донжуан да беше, той не обърна внимание на руменината на бузите й, а на бавното, издайническо петно, което се разпростря от основата на шията й към върховете на меките части на ушите й, където танцуваха две скъпоценни перли. Това беше червеното като роза петно на похотта, и Робърт Дъдли трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее на глас, когато видя кралицата на Англия, изчервена от страст по него като някоя блудница.

В къщата в Камбъруел Ейми влезе в салона заедно със семейство Скот и госпожа Одингсел, закле ги да пазят най-строга тайна, и съобщи, че съпругът й ще бъде удостоен с най-високия рицарски орден, Ордена на Жартиерата, с хубава малка къща в Кю, поземлено дарение, доходна служба, и че — най-хубавото от всичко — я беше помолил да намери подходяща къща за тях в Оксфордшър.

— Е, какво ти казваше госпожа Удс? — запита госпожа Одингсел след нейния лъчезарен изблик. — А аз какво ти казвах? Ще имате красива къща и той ще си идва у дома всяко лято, и може би дори дворът ще ви посещава по време на пътуванията си, и ще приемате кралицата в собствената си къща, и той толкова ще се гордее с теб.

Дребното лице на Ейми засия при тази мисъл.

— Това означава наистина високо издигане — каза Ралф Скот възхитено. — Не се знае до каква степен той може да заслужи благоволението на кралицата, ако продължава така.

— И тогава той ще се нуждае от къща в Лондон, няма да го удовлетворява едно малко жилище в Кю, ще притежавате Дъдли Хаус или Дъдли Палас, и ще живеете в Лондон всяка зима, и ще давате такива великолепни приеми и празненства, че всички ще искат да бъдат ваши приятели, всички ще искат да познават прекрасната лейди Дъдли.

— О, наистина — каза Ейми, като се изчерви. — Не се стремя към това…

— Да, наистина. Само помисли за дрехите, които ще си поръчваш!

— Кога каза той, че ще дойде при теб в Денчуърт? — попита Ралф Скот, като си мислеше, че може да посещава братовчедка си в Оксфордшър и да поддържа отношенията си със съпруга й.

— Каза „до две седмици“. Но той винаги закъснява.

— Е, докато дойде, ти ще си имала време да обиколиш навсякъде из околността и да намериш къща, която може да му хареса — каза госпожа Одингсел. — Вече познаваш Денчуърт, но има много стари къщи, които никога не си виждала. Знам, че е мой дом, и следователно съм пристрастна, но мисля, че Оксфордшър е най-красивата провинция в Англия. Можем да отидем всички заедно. А брат ми и зълва ми с радост ще ни помогнат да огледаме. И тогава, когато сър Робърт най-после пристигне, ще можеш да излезеш на езда с него и да му покажеш най-добрата земя. Началник на кралската конница! Орденът на Жартиерата! Бих си помислила, че може да изкупи половината околност.