Дан Симънс - Ужас

Понесъл последното останало буре с масло за лампи, той го разплиска по трите палуби, като внимателно обля вратата и преградите на собствената си каюта. Поколеба се за миг само веднъж, на входа на каюткомпанията, гледайки към рафтовете със стотици книги.

„Господи, какво лошо има това да взема само няколко от тях, за да има с какво да се занимавам през дългите тъмни зими?“

Но в тях вече се съдържаше мрачната инуа на мъртвия кораб.

С насълзени очи Крозиър плисна от маслото върху рафтовете.

След като разля остатъка от горивото по горната палуба, той хвърли празното буре на леда.

Само още едно спускане до долу — обеща той на Безмълвната. — Слизай с децата на леда, любима.

Кибритените клечки лежаха там, където ги беше оставил три години по-рано — в чекмеджето на бюрото му.

За миг му се стори, че чува скърцането на койката и шумоленето на замръзналите одеяла, под които се размърдва мумифицираният труп. Можеше да чуе пропукването на изсъхналите сухожилия, докато мъртвата ръка с дълги кафяви пръсти и още по-дълги жълти нокти бавно се повдига и се протяга към него.

Крозиър не се обърна. И не побягна. Не погледна през рамо. Понесъл кибрита, той бавно излезе от каютата, прескачайки черните барутни ивици и дъските, изцапани с китово масло.

Наложи му се да слезе надолу по главния трап, преди да запали и хвърли първата клечка. Въздухът тук беше толкова застоял, че тя без малко да откаже да се запали. След това барутът пламна с бумтене, пламъкът обхвана преградата, обилно полята с масло, и стремително побягна по черните следи към носа и кърмата.

Макар да знаеше, че огънят на третата палуба ще е напълно достатъчен — след шестте години, прекарани в арктическата пустош, шпангоутът беше толкова изсъхнал, че беше станал като прахан, — той все пак се задържа още малко, за да подпали барута на жилищната, а след това и на горната палуба.

След това преодоля с един скок десетте фута до ледената рампа от западната страна на кораба и изруга, когато болката прониза левия му крак, така и не успял да оздравее напълно. Трябваше да се спусне по въжената стълба, както явно се беше досетила да направи Безмълвната.

Куцукайки като старец, в какъвто скоро щеше да се превърне, Крозиър слезе на леда и се присъедини към останалите.

Корабът горя почти час и половина, преди да потъне.

Пожарът беше грандиозен. Денят на Гай Фокс над Арктическия полярен кръг.

Докато го гледаше, той си помисли, че сигурно можеше да мине и без барута и маслото. Шпангоутът, платната и дъските бяха изсъхнали толкова много, че целият кораб пламна едновременно като някой от запалителните снаряди, за изстрелването на които беше построен преди десетилетия.

„Ужас“ щеше така или иначе да потъне, когато след няколко седмици или месеци ледът се разтопеше. Изсеченият с брадви отвор в корпуса му беше смъртоносна рана.

Но той го беше подпалил не заради това. Ако някой го беше попитал — което никога нямаше да се случи, — той нямаше да може да обясни защо „Ужас“ трябваше да изгори. Знаеше, че не иска „спасителите“ от британските кораби да се изсипят на палубата на изоставения кораб и да се върнат в родината с разкази за него, които да плашат жестоките граждани на Англия и да вдъхновяват господин Дикенс и господин Тенисън за достигането на нови висини в сантименталното красноречие. Освен това знаеше, че тези спасители щяха да се върнат в Англия не само с разкази. Онова, което беше завладяло кораба, беше заразно като чума. Той го беше видял с очите на душата си и го беше усетил с всичките си сетива — човешки и на сиксам йеуа .

Истинските хора се развикаха радостно, когато горящите мачти рухнаха.

Всички бяха принудени да отстъпят стотина ярда назад. „Ужас“ прогаряше в леда собствения си гроб и скоро след рухването на огнените мачти с такелажа им горящият кораб пое със съскане и бълбукане към морските дълбини.

Ревът на пламъците разбуди децата и въздухът така се нагря, че всички — Безмълвната, намръщеният Асияюк, едрогърдестата Науйя, ловците, доволно ухиленият Инупиюк, дори Талириктуг — свалиха парките си и ги струпаха върху каматика .

Когато представлението приключи и корабът потъна, а слънцето се спусна към южния хоризонт и дългите им сенки се протегнаха върху сивкавия лед, те продължаваха да стоят там, да се наслаждават на издигащата се над водата пара и да се радват на горящите отломки, разпръснати по леда.