Дан Симънс - Ужас

Жената дори му се усмихна.

Не говори глупости — отвърна му по същия начин тя. — Аз и децата идваме с теб.

Той се провря през отвора и секунда по-късно Безмълвната го последва, носейки Гарван на ръце и Канеюк в специалната торба от мека кожа, която висеше на гърдите й. И двете деца спяха.

Вътре беше много тъмно.

Крозиър осъзна, че младите ловци на Путурак бяха пробили отвора в третата палуба. Беше им провървяло, защото ако бяха опитали малко по-надолу, щяха да се натъкнат на желязната обшивка на въглищните бункери и резервоарите за вода в трюма и никога нямаше да успеят да си проправят път навътре дори със своите брадви от звездни фъшкии.

На десет фута от отвора беше твърде тъмно за очите, затова Крозиър се придвижваше по памет, хванал Безмълвната за ръката. Те продължиха напред по наклонената палуба, след което завиха към кърмата.

Когато очите му привикнаха към тъмнината, проникващата през процепите в корпуса слаба светлина беше достатъчна, за да може Крозиър да види, че заключените с катинар врати на алкохолния склад и оръдейния склад бяха разбити. Той нямаше представа кой го е направил, но се съмняваше, че тук са поработили хората на Путурак. Преди да напуснат кораба, нарочно бяха залостили тези врати, и точно тук щяха да дойдат най-напред които и да било бели хора, върнали се на „Ужас“.

Бъчонките с ром — запасите им от ром бяха толкова големи, че им се наложи да оставят част от бъчонките тук, когато решиха да слязат на леда — бяха празни. Но буретата с барут оставаха непокътнати, както и кутиите със сачми, платнените торби с патрони, подредените покрай преградите два реда мускети — имаха толкова много, че не можеха да вземат всичките със себе си — и двестате щика, които висяха окачени по гредите.

Металът в тази стая щеше да направи хората на Асияюк най-богати в света на Истинските хора.

Останалите барут и сачми щяха да стигнат за дузина големи групи от Истински хора за двайсет години и щяха да ги превърнат в безспорни владетели на Арктика.

Безмълвната докосна голата му китка. В тази тъмнина езикът на жестовете не вършеше работа, затова тя му изпрати мисъл: Чувстваш ли го?

Крозиър изненадано установи — за пръв път, — че споделените й мисли бяха на английски. Тя или беше прониквала по-дълбоко в сънищата му, отколкото беше предполагал, или беше внимавала много по време на престоя си на борда на същия този кораб. За пръв път двамата разменяха мисли в будно състояние, използвайки думи.

Това ли? — мислено отговори той. — Да.

Това място беше лошо. Спомените се бяха просмукали в него като неприятна миризма.

За да разреди напрежението, той я поведе напред, към носа, изпращайки й образа на склада за корабни въжена на долната палуба.

Винаги чаках теб там , мислено му отговори тя. Думите прозвучаха толкова ясно, сякаш ги беше произнесла на глас в тъмнината — само че нито едно от децата не се събуди.

Тялото му се разтрепери, развълнувано от признанието, което тя току-що му бе казала.

Двамата се изкачиха по главния трап към жилищната палуба.

Тук беше доста по-светло. Крозиър осъзна, че дневната светлина най-после проникваше през престъновите илюминатори, прорязани в горната палуба. Кръглите стъкла бяха замъглени от леда, но за пръв път не бяха покрити със сняг или брезент.

Палубата изглеждаше празна. Всичките хамаци на моряците бяха прилежно сгънати и прибрани, масите висяха между гредите на тавана, морските им сандъци бяха подредени покрай стените. Огромната фрейзърова печка в центъра на носовата част на палубата беше тъмна и студена.

Крозиър се опита да си спомни дали господин Дигъл беше още жив, когато той, капитанът, беше примамен на леда и прострелян. За пръв път от дълго време той произнесе мислено това име — господин Дигъл .

„За пръв път от доста време мисля на своя език.“

Крозиър неволно се усмихна. „На своя език.“ Ако наистина съществуваше богиня като Седна, която управлява света, то истинското й име би трябвало да е Шибана ирония.

Безмълвната го побутна към кърмата.

Каютите на офицерите и столовата, в която надникнаха, бяха пусти.

Крозиър си чудеше кой е успял да се добере до „Ужас“ и да отплава с него на юг.

Девьо и хората му от лагера „Спасение“?

Той почти не се съмняваше, че господин Девьо и останалите са продължили на юг с лодките към реката Грейт Фиш.

Хики и неговите хора?

Заради доктор Гудсър той се надяваше, че е така, макар да не вярваше в тази възможност. Освен лейтенант Ходжсън, а Крозиър подозираше, че той не е живял дълго в тази група главорези, сред тях едва ли имаше човек, който да е способен да управлява „Ужас“, камо ли да открие път сред ледовете.