Дан Симънс - Ужас

Оставаха само тримата мъже, които бяха напуснали лагера „Спасение“ с намерението да извършат преход по сушата — Рубен Мейл, Робърт Синклер и Семюъл Хъни. Можеха ли старшината на бака, марсовият старшина и ковачът да прекарат КНВ „Ужас“ на почти двеста мили в южна посока през лабиринта от канали сред ледовете?

Крозиър почувства замайване и леко гадене, когато в главата му изплуваха имената и лицата на мъжете. Той почти чуваше гласовете им. Той чуваше гласовете им.

Путурак беше прав: това място наистина беше обитавано от пийфиксак — призраците, които оставаха на земята, за да преследват живите.

На койката на Франсис Роудън Мойра Крозиър лежеше труп.

Доколкото можеха да са сигурни, без да палят фенери и да слизат в трюма или на третата палуба, това беше единственото мъртво тяло на борда.

„Защо е решил да умре в моята койка?“ — недоумяваше Крозиър.

Мъртвецът беше висок почти колкото Крозиър. По дрехите му — той беше умрял под одеялата, облечен в куртка и вълнени шапка и панталони, което беше странно, защото по всичко личеше, че са плавали през лятото — нямаше как да се установи самоличността му. Крозиър нямаше никакво желание да рови из джобовете му.

Дланите, голите китки и шията на мъжа бяха станали кафяви, мумифицирани и сбръчкани, но лицето му накара Крозиър да съжалява, че престъновите илюминатори пропускат толкова много светлина.

Очите на мъжа приличаха на кафяви стъклени топчета. Косата и брадата му бяха толкова дълги и разрошени, че беше напълно вероятно да са продължили да растат много месеци след смъртта му. Устните му се бяха сбръчкали дотолкова, че почти не се забелязваха и заради свиването на лицевите мускули се бяха отдръпнали, оголвайки зъбите и венците.

Точно зъбите създаваха най-ужасно впечатление. Предните, които не бяха опадали от скорбута, бяха жълти, много широки и невероятно дълги — поне три инча, — сякаш бяха продължили да растат, както зъбите на зайците или плъховете растат, докато не се изтъркат от гризането на нещо твърдо или не се изкривят и не се забият в гърлото на животното.

Зъбите на мъртвеца бяха наистина невероятни, но Крозиър ги гледаше под ясната, сивкава сумрачна светлина, която проникваше през илюминаторите на някогашната му каюта. Това, осъзна той, не е първото невероятно нещо, което бе видял или преживял през последните няколко години. Подозираше, че няма и да е последното.

Да вървим — даде знак той на Безмълвната. Не искаше да разменят мисли тук, където всичко ги слушаше.

Наложи му се да използва пожарната брадва, за да си проправи път през заключения и закован главен люк. Без да си задава въпроса кой и защо е запечатал люка — и дали трупът в каютата му е бил все още жив човек, когато люкът е бил запечатан над него, — той захвърли брадвата настрани, изкатери се на горната палуба и помогна на Безмълвната да се качи по трапа.

Гарван се размърда неспокойно, пробуждайки се, но Безмълвната го залюля в прегръдките си и той започна отново тихо да похърква.

Чакай тук — каза й той с жестове и отново се спусна долу.

Първо изнесе на палубата тежкия теодолит и няколко свои стари справочници, бързо сне показанията от уреда и надраска координатите си в полето на пропития със сол дневник. След това отнесе отново теодолита и книгите долу и ги захвърли там, осъзнавайки, че изчисляването на корабните координати е може би най-безполезната и безсмислена постъпка от всички, които беше извършил през дългия си живот, съставен от безполезни и безсмислени постъпки. Но също така знаеше, че е трябвало да го направи.

Както знаеше, че трябва да направи и това, което последва.

В тъмния оръдеен склад на третата палуба той отвори едно след друго три бурета с барут — съдържанието на първото изсипа на третата палуба и надолу по трапа, който водеше към трюма (където нямаше намерение да слиза), съдържанието на второто разсипа по жилищната палуба (най-вече през отворената врата на собствената си каюта), а съдържанието на третото разсипа на черни ивици по горната палуба, където го чакаше Безмълвната с децата. Асияюк и останалите бяха заобиколили кораба и сега го наблюдаваха от трийсетина ярда. Кучетата продължаваха да вият и да се опитват да избягат оттук, но Асияюк и един от ловците ги бяха завързали за забити в леда колчета.

На Крозиър му се искаше да остане под открито небе, въпреки че следобедната светлина помръкваше, но се насили още веднъж да се спусне на третата палуба.