Дан Симънс - Ужас

Той премълча, че неколцина може и да живеят по-дълго, ако се хранят с телата на мъртвите. Освен това не спомена, че самият той, доктор Хари Д. С. Гудсър, твърдо е решил, че няма да се превръща в канибал, за да оцелее, нито ще помага на онези, които изпитат подобна нужда. Инструкциите му за дисекция, които бе дал предишния ден по време на проверката, бяха последните му думи по темата. Но въпреки това той никога нямаше да осъди хората, останали в лагера „Спасение“ или продължили пътя си на юг, които в крайна сметка щяха да започнат да ядат човешко месо, за да удължат поне малко живота си. Ако изобщо някой от експедицията на Франклин разбираше, че човешкото тяло е просто животинска обвивка за душата — и щом тя го напуснеше, си оставаше просто месо, — то този човек беше оцелелият лекар и анатом доктор Хари Гудсър. Решението да не удължава живота си още няколко седмици или дори месеци чрез хранене с човешка плът беше лично негово, по лично негови морални и философски причини. Той никога не се беше проявявал като особено добър християнин, но предпочиташе да умре като такъв.

— Възможно е да имаме и алтернатива — каза тихо Крозиър, сякаш беше прочел мислите на Гудсър. — Тази сутрин реших, че отрядът, който ще потегли към реката, може да се задържи в лагера „Спасение“ още една седмица — или дори десет дни — с надеждата, че ледът ще се разпука и всички ще можем да потеглим с лодките… дори умиращите.

Гудсър се намръщи и погледна със съмнение към четирите лодки.

— Нима ще се съберем в тези съдове? — попита той.

— Не забравяйте, докторе — каза Едуард Кауч, — че вече сме с деветнайсет човека по-малко след напускането на недоволните. И от вчера сутринта имаме още двама умрели. Така се получават само петдесет и трима души, включително ние, за четирите здрави лодки.

— И както самият вие казвате — добави Томас Джонсън, — през следващата седмица ще умрат още няколко болни.

— Освен това вече почти няма храна, която да теглим — каза капрал Пиърсън, който се беше облегнал на преобърнатия велбот. — Наистина ми се иска да не беше така.

— Освен това реших да оставим всички палатки тук — каза Крозиър.

— А къде ще се крием по време на буря? — попита Гудсър.

— На леда — под лодките — каза Девьо. — В открити води — под покривалата на лодките. Аз правех така по време на опита ми да се добера до полуостров Бутия миналия март, в разгара на зимата, а във и под лодките е много по-топло, отколкото в шибаните палатки… извинете ме за израза, капитане.

— Извинен сте — каза Крозиър. — Освен това всяка холандска палатка сега тежи три-четири пъти повече, отколкото в началото на похода. Те никога не изсъхват. Сигурно са се просмукали с половината от цялата арктическа влага.

— Както и всичките ни долни дрехи — каза помощник Робърт Томас.

Всички се засмяха. Двамата от тях завършиха смеха си с кашлица.

— Освен това възнамерявам да оставя тук всички големи бурета с вода с изключение на три — каза Крозиър. — Две от тях ще бъдат вече празни по време на нашето отпътуване. На всяка лодка ще има само по една малка бъчонка за съхранение на продукти.

Гудсър поклати глава.

— А как ще утолявате вашата жажда по време на плаването или при прехода през протока?

— Нашата жажда, докторе — каза капитанът. — Не забравяйте, че ако ледът се разпука, вие и болните хора ще тръгнете с нас, вместо да останете да умирате тук. Когато стигнем до реката, ще пълним редовно бъчонките. А дотогава… трябва да ви призная нещо. Ние — офицерите — наистина скрихме едно нещо, за което не съобщихме вчера, по време на делбата. Малко гориво за спиртниците, скрито под фалшивото дъно на една от последните бъчонки с ром.

— Ще разтопяваме лед и сняг, за да получаваме питейна вода — каза Джонсън.

Гудсър кимна бавно. Той до такава степен се беше примирил с неизбежната си скорошна смърт, че мисълта за възможно спасение му се струваше почти болезнена. С усилие на волята си сподави желанието отново да се изпълни с надежда. Много по-вероятно беше всички — групата на Хики, тримата авантюристи на господин Мейл, отправилата се на юг група на Крозиър — да загинат през следващия месец.

И отново, сякаш прочел мислите му, Крозиър попита:

— И какво ще ни трябва, докторе, за да не умрем от скорбут и изтощение през следващите три месеца, които най-вероятно ще преминат в гребане срещу течението на реката към Голямото робско езеро?

— Прясна храна — отвърна просто лекарят. — Убеден съм, че можем да победим болестта при някои от хората, ако успеем да намерим прясна храна. Ако не зеленчуци и плодове — които знам, че е невъзможно да открием тук — то поне прясно месо, особено мазнина. Дори животинската кръв би помогнала.