Дан Симънс - Ужас

— Защо тази вечер? — попита Крозиър. — Не може ли да изчака до сутринта?

— Господин Девьо каза, че не може, капитане. Той каза да ви предам поздравите му и да бъдете така добър да вземете доктор Гудсър, и да извървите двете мили — не е повече от два часа път, сър, въпреки ледените стени, — за да видите какво има край полиана.

— Добре — каза Крозиър. — Кажи на доктор Гудсър, че искам да си вземе медицинския комплект, да се облече топло и да дойде при мен. Ще ви чакам при лодките.

Голдинг поведе четиримата мъже по леда — Крозиър беше пренебрегнал посланието на Девьо да дойде сам с лекаря и беше наредил на боцмана Джон Лейн и старшината на трюма Уилям Годард да тръгнат с тях, въоръжени с пушките си, — а след това ги преведе и през скупчените айсберги и ледени блокове, през три високи тороса и накрая през гора от ледени върхове, където обратният път на Голдинг към лагера беше белязан не само от неговите отпечатъци от стъпки, но и от бамбуковите пръчки, които хората носеха със себе си чак от „Ужас“. Групата на Девьо беше взела пръчките със себе си, за да отбележи обратния път и най-проходимите места сред ледените скупчвания, в случай че намерят открита вода и искат останалите да ги последват с лодките. Луната светеше толкова ярко, че всичко наоколо хвърляше сенки. Дори тънките бамбукови пръчки приличаха на стрелките на лунен часовник, хвърлящи сенчести резки върху синкавобелия лед.

През първия час тишината се нарушаваше само от тежкото дишане на мъжете, скърцането на снега под ботушите и пропукването и стоновете на заобикалящия ги лед. По едно време Крозиър попита:

— Сигурен ли си, че е мъртва, Голдинг?

— Кой, сър?

Раздразнената въздишка на капитана се превърна в облак ледени кристалчета, искрящи под лунна светлина.

— Колко жени има наоколо, дявол да го време? Безмълвната дама.

— О, да, сър. — Младежът се изкиска. — Мъртва си е. Циците й бяха откъснати.

Капитанът изгледа момчето, докато изкачваха поредния нисък торос и навлязоха в сянката на висок айсберг, сияещ със синя светлина.

— Но сигурен ли си, че е Безмълвната? Възможно ли е да е друга местна жена?

Въпросът, изглежда, озадачи Голдинг.

— Има ли още ескимоски жени тук, капитане?

Крозиър поклати глава и даде знак на младежа да продължи да води.

Те достигнаха „полианата“, както продължаваше да я нарича Голдинг, около час и половина след като бяха напуснали лагера.

— От думите ти останах с впечатлението, че е доста по-далеч — каза Крозиър.

— Досега не съм идвал дотук — каза Голдинг. — Когато господин Девьо намери чудовището, аз ловувах тюлени ей там. — Той махна неопределено с ръка, показвайки назад и наляво от мястото край дупката в леда, където стояха.

— Каза, че някой от хората ни е ранен? — попита доктор Гудсър.

— Да, сър. Дебелия Алекс Уилсън имаше кръв по лицето.

— Според мен ти каза, че по лицето на Джордж Кан е имало кръв — каза Крозиър.

Голдинг категорично поклати глава.

— Не, капитане. Дебелия Алекс имаше кръв.

— Негова ли беше кръвта или на някой друг? — попита Гудсър.

— Не знам — отвърна Голдинг, като гласът му прозвуча почти враждебно. — Господин Девьо просто ми нареди да ви кажа да си вземете инструментите. Реших, че някой е ранен, щом господин Девьо се нуждае от вас да го оправите.

— Добре, тук няма никой — каза боцманът Джон Лейн, който внимателно обиколи полинията — тя беше около двайсет и пет фута в диаметър — и надникна първо в черната вода, намираща се на осем фута под повърхността на леда, а след това огледа и обграждащата ги гора от върхове на глетчери. — Къде са те? Освен теб господин Девьо водеше още осем мъже със себе си, когато напусна лагера, Голдинг.

— Не знам, господин Лейн. Той нареди да ви доведа именно тук.

Старшината на трюма Годард събра ръцете си на шепи около устата и извика:

— Ехоооо? Господин Девьо? Ехооо?

В отговор някъде отдясно се разнесе вик. Гласът беше неясен, приглушен, но звучеше развълнувано.

Давайки знак на Голдинг да го последна, Крозиър тръгна през гората от двайсетфутови глетчерови върхове. Вятърът прелиташе между изваяните кули със стенещ, монотонен вой и всички знаеха, че краищата на ледените върхове са остри и твърди като моряшки ножове.

Пред тях, на огрян от лунна светлина участък от равен лед между върховете на глетчери, стоеше самотна тъмна човешка фигура.

— Ако това е Девьо — прошепна Лейн на капитана, — значи той е изгубил осемте си човека.