Дан Симънс - Ужас

— Голдинг, мислех си, че си с групата на господин Девьо на леда.

— Да, сър. Там съм, господин Томас. Бях.

— Девьо върна ли се вече?

— Не, господин Томас. Господин Девьо ме изпрати обратно със съобщение за капитана.

— Можеш да го предадеш на мен.

— Да, сър. Имам предвид не, сър. Господин Девьо нареди да докладвам само на капитана. Извинете, сър. Благодаря ви, сър.

— Какъв е тоя шум, дявол го взел? — попита Крозиър, изпълзявайки от палатката.

Голдинг повтори нареждането от втория помощник да докладва само на капитана, извини се, заеквайки, и беше отведен от Крозиър по-далеч от палатките.

— Сега ми кажи какво става, Голдинг. Защо не си с господин Девьо? Да не се е случило нещо с него и разузнавателния отряд?

— Да, сър. Искам да кажа… не, капитане. Искам да кажа, че нещо наистина се случи, сър, там, на леда. Не бях там, когато се е случило — ние изостанахме, за да ловим тюлени, сър, Франсис Покок, Джозифъс Грейтър и аз, докато господин Девьо продължи на юг заедно с Робърт Джонс, Бил Марк и Том Тадман и останалите, но вечерта се върнаха само господин Девьо и още двама, искам да кажа някъде около час след като чухме изстрелите.

— Успокой се, момче — каза Крозиър, поставяйки твърдо ръце върху треперещите рамене на момчето. — Кажи ми какво е съобщението на господин Девьо дума по дума. А след това ще ми разкажеш какво си видял.

— И двамата са мъртви, капитане. И двамата. Видях единия труп — господин Девьо остави тялото й на едно одеяло, сър, цялото беше разкъсано, — но още не съм видял другия.

— Кои двама са мъртви, Голдинг? — попита троснато Крозиър, макар онова „й“ да му беше разкрило част от истината.

— Безмълвната дама и тварта, капитане. Ескимоската кучка и чудовището от ледовете. Видях тялото й. Неговото още не съм видял. Господин Девьо каза, че се намира близо до един полип на около миля от мястото, където стреляхме по тюлените, и че трябва да отведа вас и доктора, за да го видите, сър.

— Полип? — повтори Крозиър. — Имаш предвид полиния? Едно от малките езерца в леда?

— Да, капитане. Още не съм го видял, но точно там се намира трупът на създанието според господин Девьо и Уилсън Дебелия, който беше с него и носеше и дърпаше одеялото като шейна, сър. Безмълвната лежеше на одеялото, разбирате ли, цялата нарязана и мъртва. Господин Девьо каза да доведа вас и доктора и никой друг и да не казвам на никой друг, защото иначе, като се върне, ще накара господин Джонсън да ме нашиба с камшика.

— Защо доктора? — попита Крозиър. — Да не би някой от хората ни да е ранен?

— Така мисля, капитане. Не съм сигурен. Те са още там при… дупката в леда, сър. Покок и Грейтър продължиха на юг с господин Девьо и Алекс Уилсън Дебелия, така нареди господин Девьо, и мен ме изпрати обратно тук и каза да ви заведа с доктора, никой друг. И да не казвам на никого. Още не. А… и докторът да донесе чантата си с ножовете и другите неща, и може би няколко по-големи ножове, за да разрежем трупа на тварта. Чухте ли пушечните изстрели тази вечер, капитане? Покок и Грейтър, и аз ги чухме, а се намирахме поне на миля от полипа.

— Не. Няма как да чуем пушечни изстрели от две мили разстояние при цялото това пукане и трещене на леда — каза Крозиър. — Помисли си хубаво, Голдинг. Защо да сме само аз и докторът, които трябва да отидем да видим… каквото има там?

— Той каза, че е абсолютно сигурен, че съществото е мъртво, но господин Девьо рече още, че то не е онова, което сме си мислели, капитане. Каза, че е… забравих думата, дето я използва. Но господин Девьо рече, че това променя всичко, сър. Иска двамата с доктора да го видите и да научите какво се е случило там, преди останалите в лагера да узнаят.

— Какво се е случило там? — притисна го Крозиър.

Голдинг поклати глава.

— Не знам, капитане. Покок и Грейтър, и аз ловяхме тюлени, сър… застреляхме един, капитане, но той се плъзна в дупката си в леда и не можахме да го хванем. Ужасно съжалявам, сър. След това чухме изстрелите от юг. А малко по-късно, след около час може би, господин Девьо се появи заедно с Джордж Кан, който имаше кръв по лицето, и Дебелия Уилсън, който теглеше тялото на Безмълвната върху одеялото, и тя беше разкъсана на парчета, само… трябва да се връщаме бързо, капитане. Докато луната още е на небето.

И наистина след рядко ясния огненочервен залез последва рядко ясна нощ — Крозиър тъкмо беше извадил секстанта от кутията му, за да определи координатите по звездите, когато беше чул шума — и огромната, пълна, синкавобяла луна тъкмо беше изгряла над айсбергите и ледените струпвания на югоизток.