Дан Симънс - Ужас

Лекарят беше изненадан, че за разлика от тях хората на Хики бяха натоварили здравата лодката си. Всички в лагера, включително Мейл, Синклер и Семюъл Хъни, бяха изоставили безполезните предмети — четки за коса, книги, кърпи, подложки за писане, гребени, — остатъци от цивилизацията, които бяха носили със себе си в продължение на сто дни и повече не желаеха да носят, и по някаква необяснима причина Хики и хората му бяха натоварили в пинаса си голяма част от тези непотребни вещи заедно с палатките, спалните чували и провизиите. В една от торбите имаше сто и пет блокчета черен шоколад, опаковани поотделно — общият дял на тези шестнайсет души от тайния запас, донесен чак дотук от господин Дигъл и господин Уол като изненада, — по шест блокчета и половина шоколад на човек.

Лейтенант Ходжсън и Крозиър си стиснаха ръцете, и още няколко мъже се сбогуваха неловко със старите си другари, но Хики, Менсън, Ейлмър и най-озлобените от групата не казаха нищо. След това помощник-боцманът Джонсън връчи на Ходжсън една незаредена пушка и торбичка с патрони и продължи да наблюдава как младият лейтенант ги прибира в тежко натоварената лодка. Впрегнатите в хамутите дванайсет мъже начело с Менсън напуснаха лагера в тишина, нарушавана само от скърцането на плъзгачите по чакъла, след това по снега, отново по чакъла и отново по снега и леда. След двайсет минути те се скриха от погледите им зад възвишението на запад от лагера „Спасение“.

— Мислите ли, че ще осъществят плановете си, доктор Гудсър? — попита помощник-капитан Едуард Кауч, който стоеше до лекаря и беше забелязал колко е замислен.

— Не — отвърна Гудсър. Той беше толкова изморен, че имаше сили само за честен отговор. — Мислех си за редник Хедър.

— За редник Хедър? — каза Кауч. — Защо, ние оставихме трупа му… — Той млъкна.

— Да — каза Гудсър. — Тялото на морския пехотинец лежи под едно парче платно до следите от шейните ни край Речния лагер, на дванайсет дни път оттук — дори по-малко, като се има предвид, че голямата група на Хики тегли само един пинас.

— Господи Исусе — изсъска Кауч.

Гудсър кимна.

— Само се надявам да не открият тялото на стюарда на нисшите офицери. Харесвах Джон Бриджънс. Той беше достоен човек и заслужава по-добра участ от това да стане храна на такива като Корнилиъс Хики.

Същия ден следобед Гудсър беше извикан на съвещание, което се провеждаше край четирите лодки, подредени на брега — както обикновено, двата велбота бяха обърнати с дъното нагоре, а катерите стояха върху шейните си, но бяха разтоварени, — далеч от ушите на моряците, които изпълняваха задълженията си или дремеха в палатките. Тук бяха капитан Крозиър, както и първи помощник Девьо, първи помощник Робърт Томас, втори помощник Кауч, помощник-боцман Джонсън, боцман Джон Лейн и капралът от морската пехота Пиърсън, който беше твърде слаб, за да стои на краката си, и се беше облегнал на разбития кил на преобърнатия велбот.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо, докторе — каза Крозиър. — Събрали сме се тук, за да обсъдим мерките за защита, в случай че Корнилиъс Хики се върне, както и собствените ни планове за следващите седмици.

— Но, капитане — каза лекарят, — нали не очаквате, че Хики, Ходжсън и останалите ще се върнат обратно?

Крозиър разпери облечените си в ръкавици ръце и сви рамене. Сипеше се лек сняг.

— Възможно е все още да искат Дейвид Лийс. Или телата на господин Дигъл и господин Хъни. А може би дори вас, докторе.

Гудсър поклати глава и сподели мислите си за телата — започвайки с редник Хедър, — които лежаха покрай целия път назад до лагера „Ужас“ като складове със замразено месо.

— Да — каза Чарлс Девьо, — помислихме си за това. Възможно е точно затова Хики да смята, че може да се добере до лагера „Ужас“. Но въпреки това смятаме в продължение на няколко дни да установим денонощна охрана на лагер „Спасение“ и да изпратим боцман Джонсън заедно с един или двама души да проследят групата на Хики през следващите два-три дни — просто за да сме сигурни.

— Що се отнася до бъдещето ни тук, доктор Гудсър — изхриптя Крозиър, — вие как го виждате?

Сега беше ред на лекаря да свие рамене.

— Господин Джопсън, господин Хелпман и инженер Томпсън няма да живеят повече от няколко дни — каза тихо той. — Що се отнася до останалите петнайсетина болни от скорбут пациенти, просто не знам. Неколцина може да оцелеят… в смисъл да се оправят от скорбута. Особено ако намерим прясно месо за тях. Но от осемнайсетте мъже, които може да останат с мен в лагера „Спасение“ — между другото Томас Хартнъл предложи да остане тук като мой асистент, — само трима или четирима ще бъдат в състояние да ходят на лов за тюлени по леда или за лисици във вътрешността на острова. И то не задълго. Предполагам, че всички, които ще останат тук, ще умрат от глад не по-късно от 15 септември. Повечето от тях дори по-рано.