Дан Симънс - Ужас

— Не, сър — каза Рубен Мейл, поклащайки глава. — Няма да тръгваме с тях. Но искаме да се опитаме да се върнем на „Ужас“.

— Нямаме нужда от лодка, сър — каза Синклер. — Ще се опитаме да стигнем по сушата. Да прекосим острова. Може да намерим лисици или някакви други животни далеч от брега.

— Навигацията ще е трудна — каза Крозиър. — Тук компасите не вършат работа, а аз не мога да ви дам никой от секстантите ми.

Мейл поклати глава.

— Не се тревожете, капитане. Ще се оправим без астрономически наблюдения. Почти винаги, когато шибаният вятър ни духа в лицето — простете за израза, сър, — ще знаем, че се движим в правилната посока.

— Преди да стана ковач, служих като моряк, сър — каза Семюъл Хъни. — Всички сме моряци. Ако не можем да умрем в морето, поне ще можем да умрем на борда на нашия кораб.

— Добре — каза Крозиър, обръщайки се към всички мъже, които стояха там, и стараейки се да говори така, че да го чуят и болните в палатките. — Ще се съберем в три следобед и ще разделим останалите сухари, алкохол, тютюн и всички останали провизии, с които разполагаме. Всички мъже. Дори онези, които бяха оперирани снощи и днес, ще бъдат донесени на делбата. Всички ще видят какво ни е останало и всички ще получат равен дял. Отсега нататък всеки от нас — с изключение на онези, за които се грижи доктор Гудсър — сам ще определя дневната си дажба.

Крозиър изгледа студено Хики, Ходжсън и останалите от групата им.

— Вашите хора — под надзора на господин Девьо — ще приготвят пинаса за отпътуването ви. Ще тръгнете утре на зазоряване и дотогава не искам да виждам лицата ви освен на делбата на провизиите в три часа.

В продължение на два дни след ампутацията и смъртта на господин Дигъл, проверката на мъжете, изслушването на плановете на господин Хики и разделянето на жалките остатъци храна лекарят не изпитваше никакво желание да води дневника си. Той захвърли зацапаната тетрадка с кожена подвързия в походната си медицинска чанта и я заряза там.

Голямата делба, както вече я наричаше Гудсър, се оказа тъжно и сякаш безкрайно занимание, което зае почти цялата скъсена августовска арктическа вечер. Скоро стана ясно, че — поне що се отнася до храната — никой не се доверява на никого. Като че ли всички таяха дълбоко в себе си безпокойството, че някой крие храна, трупа тайно храна, отмъква незаконно храна, не желае да дели храната с останалите. Нужни бяха часове, за да се разтоварят всички лодки, да се изпразнят всички складове, да се претърсят всички палатки, да се преровят запасите на господин Дигъл и господин Уол в присъствието на представители на всички прослойки от екипажите на корабите — офицери, младши офицери, подофицери, моряци.

Томас Хъни умря в нощта след Голямата делба. Гудсър изпрати Томас Хартнъл да уведоми капитана, а след това помогна да зашият трупа на дърводелеца в спалния му чувал. Двама моряци го отнесоха до една снежна пряспа на около стотина ярда от лагера, където вече лежеше вкочаненият труп на господин Дигъл. Останалите живи бяха започнали отново да извършват погребения и да провеждат погребални служби не по заповед на капитана или след всеобщо гласуване, а просто по единодушно мълчаливо съгласие.

„Дали не запазваме труповете в преспите, за да не се развалят в качеството си на бъдеща храна?“ — чудеше се лекарят.

Той не можеше да отговори на въпроса си. Знаеше само, че докато обясняваше подробно на Хики — и на всичките събрани мъже (което беше напълно преднамерено, тъй като двамата с капитан Крозиър бяха обмислили тактиката си, преди хората да се съберат на проверка) — анатомичните подробности по разчленяването на човешко тяло, предназначено за храна, Хари Д. С. Гудсър с ужас беше установил, че му текат лигите.

И лекарят знаеше, че не е бил единственият с подобна реакция при мисълта за прясно месо… от какъвто и да било източник.

Само шепа хора се събраха по зазоряване на следващата сутрин, понеделник, 14 август, за да гледат как Хики и петнайсетте му спътници напускат лагера с техния пинас, привързан към една очукана шейна. Гудсър също беше дошъл, за да ги види как потеглят, след като преди това се погрижи господин Хъни да бъде погребан тайно в пряспата.

Той беше пропуснал изпращането на тримата мъже, които бяха напуснали лагера по-рано. Господин Мейл, господин Синклер и Семюъл Хъни — който не беше роднина на починалия дърводелец — бяха потеглили още преди зазоряване на своя поход през острова до лагера „Ужас“, като бяха взели със себе си само раниците си, спални чували от вълнени одеяла, малко сухари, вода и една пушка с патрони. Не бяха взели със себе си дори една холандска палатка, като възнамеряваха да се крият в изкопани в снега пещери, ако суровата зима ги настигнеше по пътя. Гудсър реши, че те сигурно са се сбогували с приятелите си още предишната вечер, тъй като тримата мъже бяха напуснали лагера преди сивкавата утринна светлина да се появи на южния хоризонт. По-късно господин Кауч каза на доктор Гудсър, че групата се отправила на север, към вътрешността на острова и далеч от брега, и планирала да завие на северозапад на втория или третия ден от пътешествието.